- Това твоята кола ли е? - попита удивено Сам.
- Моята лична ли? Не! Тя е моя собственост, но я използваме за такси. Някои от редовните ни клиенти не искат на кoлата да има обозначения, че е такси. Водим ги на ресторанти и на партита. В Унгария трябва да не си пил изобщо, за да може да караш. Аз обикновено ходя пеш и не ми трябва лична кола.
Сам натовари в багажника детектор за метал, три лопати с къси дръжки и бинокли за нощно виждане, след което се качи в колатa. Тибор тръгна на север покрай реката, като от време на време се взираше внимателно в огледалото за задно виждане
- Следят ли ни? - попита Реми.
- Не мисля - отвърна Тибор. - Но по тези пътища е трудно да се каже. Ако някой се окаже зад теб, когато тръгваш от града, вероятно ще стои зад теб чак до следващия град, просто няма избор. А и е тъмно, тъй че виждаш само фарове.
- Но не мислиш, че някой ни следва сега, нали?
- Не. Този зад нас кара като бабичка. Ако ни следеше, шеше да е по-дързък.
Сам и Реми уловиха взаимно погледите си и се усмихнаха. Сам каза:
- При следващия град, нека се върнем и да видим дали и той ще го направи.
- Добра идея - съгласи се Тибор.
Щом стигнаха следващия град, той спря при един ресторант, заобиколи по един тесен, лъкатушещ път, който побираше само една кола и отново се показа край ресторанта. Върна се на магистралата.
Не виждаха кола пред себе си, нито зад себе си, така че се успокоиха.
С GPS-a на телефона си Сам упътваше Тибор през останалата част от пътя. Когато наближиха края на огромен лозов масив в покрайнините на град Кишкунхалаш, Сам рече:
- Изключи фаровете.
С фаровете угасна и пътят пред тях и колата намали и спря. Вляво, под лунната светлина, се виждаше ниско възвишение, което се издигаше леко във форма, подобна на амфитеатър. Лози се виеха по обрулени от дъждове, вятьр и слънце колове, свързани с тел.
Сам. Албрехт и Реми излязоха, взеха от багажника приспособленията и тихо го затвориха. Сам се приведе до прозореца на Тибор и каза:
- Чакай ни някъде скрит и си поглеждай телефона. Ако някой дойде или слънцето започне да изгрява, обади се.
- Отпред има горичка. Ще ви чакам там - отвърна Тибор, бавно отмина, зави и се скри в нощта.
Тримата се покатериха през една ниска дървена ограда и стигнаха по тяхна преценка, до средата на натрупалата се във формата на полумесец почва. Сам включи детектора за метал и започна да търси. Приведе се, за да не се откроява силуетът му и започна да обхожда редиците лозови насаждения
Албрехт и Реми клечаха в двата края на всеки ред, където търсеше Сам, и през биноклите за нощно виждане оглеждала за хора. Oт време на време превключваха на инфрачервени настройки, оглеждайки за източници на топлина. Никой от тях не беше включил светлина, а единствените звуци бяха шумоленето на листата на лозите под слабият летен ветрец и тихите стъпки на Сам.
Сам се движеше методично от горния край на полумесеца до заравнената площ надолу. Полумесецът очертаваше завой в реката, където водата бе текла по-бавно. Наносите тук бяха отпреди реката да промени курса си. В средата на полумесеца бяха най-плътни, а в краищата - по-рехави.
Ненадейно всички показания на металния детектор сс промениха. Стрелката се заби в горния край на скалата. Сам направи няколко крачки и стрелката се върна. Сам обиколи, отново се озова на същото място и отново уредът отчете същото. Той се изправи, махна на Сам и Реми и пак приклекна. Двамата дойдоха и клекнаха до него.
- Тук ли е? - прошепна Албрехт.
- Може да са много неща - каза Сам, - Знам само, че е метално и е голямо.
Реми се надигна и отиде до края на редицата. Върна се с лопатите. Започнаха да копаят с гръб един към друг. Работата вървеше с добро темпо и не след дълго стояха в изкоп, дълбок метър и половина, като хвърляха всяка пълна лопата зад раменете си.
Лопатата на Сам издрънча в метал.
След секунда Реми простърга по твърда, гладка повърхност.
Оставиха лопатите и с ръце почистиха пръстта от металната повърхност. Беше плосък правоъгълник, метър и осемдесет дълъг и метър широк. Албрехт прошепна:
- Има ръжда. Материалът е сплав на желязо. Това може да е капакът.
- Да поразчистим още, за да огледаме по-добре - предложи Реми.
Сам и Реми се преместиха в двата края, а Албрехт започна да чисти дългата страна. Копаеха смълчани, а общото предчувствие ги караше да работят по-бързо и по-методично. След малко обаче всеки от тях стигна до камък, точно под парчето желязо.