Сам каза:
- Да видим можем ли да го помръднем.
Застанаха от едната страна и опитаха с лопатите да помръднат метала. Напрегнаха сили, опитвайки се да подпъхнат върховете на лопатите си и да бутат нагоре. Металът помръдна на няколко милиметра.
- Движи се. Да изкопаем място до него и да избутаме похлупака настрани.
Увеличиха размерите на дупката с около метър, за да има място за похлупака. Отново забутаха, но без голям успех.
- Да опитаме друго - предложи Сам.
Той излезе от изкопа и отиде до най-близкия ред лози. В коловете на ранно разстояние бяха забити пирони, та да придържат телта. Сам започна да ги вади. Огледа всеки внимателно и го завъртя между пръсти. Постави някои в джоба си, а други върна по местата им.
- Колко ти трябват? - попита Реми.
- Трийсет-четирийсет. Не взимай неогънати.
Албрехт и Реми събираха пирони, докато Сам не им каза:
- Тези стигат, за да проверим теорията ми.
Върнаха се в изкопа.
- Сега с лопатите ще повдигнем единия край. Половия сантиметър ще свърши работа.
Сториха го и Сам се подпря с една ръка на лопатата си и се приведе, за да втъкне един от пироните странично между железния похлупак и каменната основа. След това вкара още двайсет без особени проблеми. Повториха процедурата и or другия край на капака.
Албрехт каза:
- Теорията ти звучи добре. Да се надяваме, че „колелцата” ти са достатъчно големи.
Сам приклекна и лесно премести железния похлупак. Тримата се вгледаха през открилия се отвор с очилата си за нощно виждане. Албрехт каза:
- Не очаквах това. Прилича на каменна стая.
- Да се надяваме, че не е бомбоубежище - каза Реми - или септична яма.
Сам рече:
- Вижда се част от пода.
Той свали колана си и го прекара през дръжката на лопатата, а после през токата.
- Хванете по един край на лопатата, аз ще се сниша малко и после ще скоча.
Реми сложи длан на рамото му.
- Сам, тежа с трийсет килограма по-малко от теб.
Тя се хвана за края на колана и седна на ръба на отвора. Избута се и заслиза по колана. А после опъна ръце и увисна. Спусна се в мрака.
Краката ѝ меко тупнаха върху каменен под. Настана тишина, докато Реми вървеше към ъгъла на каменното помещение, където двамата мъже не можеха да я видят.
- Реми, говори! - каза Сам. - Така ще знам, че стаята не пълна с въглероден диоксид или невротоксичен газ.
- Пълна е с... нищо.
- Иманяри?
- Не мисля - каза тя. - Те оставят бъркотия след себе си. Чакай! Тук има друго голямо парче желязо. Нещо е издълбано в него. Прилича на латински.
- Римляните са ми специалност - каза Албрехт. - Трябва да го видя.
- Чакай! Хвани се - каза Сам. - Точно като Реми.
Албрехт се хвана за колана, леко се пусна от ръба и се спусна внимателно надолу, като преодоля последния метър със скок.
Сам наложи трите лопати една в друга, като лъжици, прекара колана си през тях и през токата и ги постави напреки на един от ъглите на отвора. После се спусна и той.
Помещението беше облицовано с блокове едър речен варовик, грубо обработени като четвъртити канари. Бяха споени с хоросан, така че в стаята да не прониква вода.
Албрехт сс беше вглъбил до Реми, зяпнал през очилата си за нощно виждане в голямото парче желязо, изкусно излъскано и надписано с римски букви.
- Може ли да ни го преведеш? - попита Сам.
- „Открихте тайната ми, но не сте започнали да я опознавате. Помнете, че съкровищата се погребват с тъга, не с радост. Погребвал съм съкровища не веднъж, а петкратно. За да намерите последното, трябва да достигнете първото. Петото е мястото, където беше загубен светът.“
- Реми, телефонът ти има светкавица. По-добре снимай този надпис - рече Сам.
- Някой може да го види.
- Ако не искаш да носим тази буца желязо до Сегед, трябва да рискуваме.
Тя свали очилата си за нощно виждане, вдигна мобилния си телефон и снима. После каза:
- Ще я изпратя на Селма, още щом се измъкнем оттук и получа покритие.
Отгоре се чуха стъпки и тримата се вцепениха. Не смееха да дишат. Над тях се чу тих мъжки глас. После друг прихна, или пък може би се изкашля.
Сам подскочи, хвана се за края на колана и го дръпна. Лопатите паднаха в скута му и издрънчаха глухо, но той се надяваше, че хората горе не са ги чули. Тримата приклекнаха в далечния край на стаята, встрани от входа, и зачакаха онези отгоре да отминат.
Пред очите им тесният правоъгълник лунна светлина се смали и се превърна в цепка - някой беше върнал стоманената плоча на мястото ѝ.