10.
Кишкунхалаш, Унгария
После се чу как върху желязото се посипа пръст.
В началото шума беше силен, после намаля. Беше напълно ясно, че връщат пръстта в изкопа.
Сам прошепна:
- Не мърдайте и не използвайте повече кислород от нужното.
Тримата седнаха на земята, подпряха се на каменната стени и зачакаха. Отмина половин час, след това един.
- Чувате ли нещо? - прошепна Реми.
- Не - отвърна Сам. - Мисля, че са си заминали. - Той се изправи и застана точно под желязната плоча. - Мисля, че вече може да се измъкнем.
- Как? - попита Албрехт.
- Копахме около два метра и половина. Дупката беше също толкова широка и около три метра дълга - това са около трийсет кубически метра пръст. Може да оставим пръстта да се свлече тук. Ще я разпределяме по пода и с нейна помощ след това ще се изкачим до ръба на изкопа.
- Толкова просто!? - учуди се Албрехт. - Мислиш като римлянин.
- Само дано не са оставили часови - рече тихо Реми.
Албрехт отвърна:
- По-добре да рискуваме. Дишаме около шестнайсет пъти в минута и изразходваме по двайсет и четири литра въздух По-добре да започваме.
- Ясно! - каза Реми. - Да повдигнем Сам, за да стигне плочата.
- Не - отвърна Сам. - Мен можете да ме повдигнете само двамата, а аз мога да вдигна и двама ви едновременно. Ще се подпра на стената, вие ще стъпите на коленете ми, а след това на раменете ми. Ще вмъкнете лопатите си между стената и плочата и ще я пооткрехнете на няколко сантиметра. Това ще е достатъчно.
- Прав е - съгласи се Албрехт. - Двамата можем да приложим по-голям натиск от един човек.
Сам избра място, опря гръб в стената и сви колене. Албрехт и Реми свалиха обувките си. Взеха по една лопата и първо Албрехт, после Реми, стъпиха на всяко от коленете му, а след това на раменете му. Вкараха лопатите в цепнатината между желязната плоча и каменния зид. Преместиха ръце в краищата на лопатите за максимална сила. Реми отброи до три и... на Сам не му се наложи да чака дълго, за да усети ефекта. Фината песъчлива почва, която беше рай за лозарството, започна да се процежда през тесния отвор. Скоро се заизсипва в плътна завеса.
Реми слезе от рамото на Сам и помогна на Албрехт да стори същото. Сам се надигна и пристъпи покрай падащата пръст. Ставаше ли купчината висока около трийсет сантиметра, тримата щяха да я разнесат с лопатите към празния край на помещението, пред посланието на Атила.
Минутите минаваха, а нивото на пода се издигаше равномерно. Тримата се приближаваха все повече до тавана.
Само че оставаше все по-малко пространство с въздух. Когато подът се беше издигнал на около метър и половина, Сам вдигна лопатата си, вкара я в тясната цепнатина между камъка и желязната плоча и увеличи отвора. Количеството , което падаше, се увеличи.
- Какво правиш? - попита Реми изненадано.
- Опитвам се да ускоря процеса, преди въздухът съвсем да намалее. А и освободих няколко сантиметра пространство, накъдето да преместим плочата и да направим по-голям отвор от другата страна.
Тримата застанаха на по един разкрач един от друг и избутаха плочата в другата посока. Тя се премести върху пироните, като първо затвори тясната цепнатина, която бяха направили, а след това помръдна на още няколко сантиметра. Oт другата ѝ страна се отвори много по-широк процеп и пръстта се посипа още по-бързо.
- Да си починем - рече Сам.
Реми и Албрехт седнаха, а Сам започна да разпръсква падащата пръст. Когато купчината стигна на метър-два от тавана, пръстта секна. Сам вкара лопатата си в отвора и тя премина през остатъците от останалия слой пръст. Просветна слънце и огря понеслите се в помещението прашинки.
Свалиха инфрачервените си очила и замижаха. Ослушаха се, но не чуха нищо. Цвърчаха птици и прехвърчаха от лоза на лоза. Нахлу свеж въздух.
Тримата застанаха под отвора и разчистиха още от пръстта, така че да избутат плочата. Щом го сториха, се освободи достатъчно място, за да може Реми да се измъкне. Тя се промуши и се обади отгоре:
- Оше е ранна утрин. Не виждам никого. Подайте ми лопата.
Сам ѝ я подаде и няколко минути тя разчистваше пръстта от плочата.
- Побутнете плочата още няколко сантиметра.
Откри се достатъчно място, за да излязат и двамата мъже
- Не мога да повярвам! - рече Албрехт. - Вън сме!
Покриха отново плочата с пръст, но не им стигна, за да подравнят изкопа напълно.
Сам се огледа.
- Чувате ли?
- Кола - каза Реми.
Тримата приклекнаха. След малко Реми надигна глава и погледна.