Призори на следващия ден Прнск напусна лагера със сто и петдесет мулета, натоварени със запаси и скрити сред тях скъпи за него предмети - летописите му за времето, прекарано сред варварите, личните му книги и няколко спомени от приятели. Взе със себе си и Илдико, вдовицата на Атила, на която обеща да я върне при родителите ѝ в германските територии, когато успее да си уреди преминаване оттам.
Вече се бяха отдалечили на ден от варварския лагер, когато той се приближи до мулето, което яздеше, и я заговори:
- Ето, дете, нали ти казах, че ще си в безопасност? Варварите се убедиха, че няма отрова и нито един от двама ни не би могъл да е отровител.
- Чух, че са те накарали да пиеш от виното. Защо си жив?
- Отровата трябва да се приема постепенно, ден след ден, преди да подейства. Давах я на Атила седмици наред. Трябваше да се натрупа достатъчно, за да може твоята доза да го довърши. Но сега си мисли за по-приятни неща. Скоро ще си много богата.
- Задръж си златото! - каза тя. - Направих го заради народа си. Просто ме прибери у дома.
- Императорът би искал да те върне у дома с награда. Стореното от нас навярно ще спаси империята.
- Не ме интересува империята!
Приск продължи да крачи, умислен. Беше сторил всичко както трябва - събра сладката детелина сам, търпеливо я остави да престои, докато плесеняса и след това направи отрова, която имитира болест. Докато крачеше мълчаливо, той съчиняваше хрониката си за времето, прекарано при варварите. Щеше да опише всичко: мисията с Максимин отпреди четири години, когато планът за покушението беше приписан на преводача Вигил, действията на варварите, личността на върховния им предводител.
Щеше, разбира се, да пропусне детайлите около смъртта на Атила. Всеки неразкрит трик може да бъде използван отново. Ясно беше, че скоро Западната Римска империя ще преклони глава пред враговете си. Легионите ѝ вече не можеха да отблъскват непрестанните нашествия - едно от друго по-свирепи и многобройни. Беше въпрос на количество. Източната Римска империя имаше по-фин подход, който не се осланяше на количеството - императорът прати един-единствен човек да сложи край на варварската заплаха и той успя. Затова и Източната империя щеше да просъществува още хиляди години.
Илдико определено бе красива млада жена, помисли сн Приск, докато гледаше грациозната фигура, млечнобялата кожа и златистите коси на германката. Да я вземе за себе си би било върхът на тихия му триумф над великия Атила. Но не, каза си той. Един пратеник на Рим би сторил точно товач но не и пратеник на Константинопол.
2.
Край Гранд Айл, Луизиана
2012 г.
Реми Фарго се плъзгаше в топлите води на Мексиканския залив, като почти не помръдваше с плавници. Напълни мрежата с нащърбени парчета, заровени допреди малко в пясъка. Прецени, че оригиналния съд е бил около двайсет и пет сантиментра широк и дълбок около десет - струваше ѝ се, че е успяла да събере всичко. Не искаше да одраска емайла по парчетата, затова не сложи нищо друго в мрежата. Вдигна глава към дъното на лодката, черни фантомни очертания на двайсет метра над нея, понесли се по сребристата водна повърхност. Издиша, от мундщука изскочиха мехурчета и се издигнаха към слънчевите лъчи, които играеха във водата.
Реми улови погледа на съпруга си Сам, посочи към мрежата и вдигна палец. Той вдигна нещо подобно на еленов poг и ѝ отдаде чест с него, след което кимна. Реми ритна лениво няколко пъти и мускулестото ѝ тяло се плъзна нагоре сред пасаж лъскави рибки, които се завихриха край нея като миниатюрна ледена буря, а после се отдръпнаха.
Реми се показа на повърхността и зърна някаква друга лодка в далечината. Отново се гмурна, мина под тяхната лодка, излезе от другата ѝ страна и изчака Сам. Изпод нея забълбукаха мехурчета, първо се показа главата, а след това и маската му.
Реми извади мундщука и пое няколко глътки въздух
- Пак са тук!
Сам се скри под водата за малко и излезе при кърмата като се придържаше към витлото, за да се слее със силуета на лодката.
- О, да, те са - същата лодка, черен корпус, сив отгоре! - Погледна отново. - Същите пет... не, шест човека.
- Трети ден поред - отбеляза Реми.
- Сигурно си мислят, че сме открили Атлантида.
- Шегуваш се! Но може и да е така. Е, едва ли смятат, че сме открили Атлантида, но така или иначе не знаят какво правим тук. Това е брегът на Луизиана. Може би тършуваме из останките на стар испански кораб със съкровища, довлечен тук от някой ураган. Или кораб от Гражданската война, потопен при блокадата на брега.