- Реми стигна до същия извод - каза Сам. - И тъй като хуните са оставили писмена история, предполагаме, че най-надеждните източници са хората, описали живота на папа Лъв Първи. Според техните списъци с градове, плячкосани от Атила, Мантуа е последният.
- Лъв го е срещнал край Минчио, там, където се влива в По. Папата е дошъл от югоизток и понеже е имал за какво да моли Атила, е отишъл лично в лагера му.
- А откъде ше разберем къде е бил лагерът?
- Координатите ви са 45° 4' 17.91" с. ш. и 10° 58' и. д. Атила е разполагал с армия от петдесет или сто хиляди бойци. Това значи поне сто хиляди коня и неизброими глави добитък, овце и кози, разположени по бреговете на реката, за да пият и пасат. Лагерът би бил на относително равен терен, но и достатъчно висок, за да не се наводнява.
Селма каза:
- Смятаме, че лагера е бил на около двеста метра oт сливането на двете реки и се е простирал на запад от северната страна на По.
Реми попита:
- Защо северната страна?
- Атила тъкмо се е спуснал от север и е знаел, че зад тях ие е останал никой. Единствената възможна опасност би била римска армия от юг, затова се е разположил така, че реката да е като преграда.
- Добре - съгласи се Реми. - Северно от По, западно от Минчио. Ранен терен, най-високата му точка.
- Точно така - отвърна Албрехт. - Все още се опитваме да отгатнем как хората на Атила са успели да заровят съкровището тайно.
- Имаме една-две идеи - каза Сам. - Ще ви кажем, ако сме познали. А нещо за Арпад Бако?
- Няма движение. Тибор го е видял да отива до офиса си тази сутрин, а след това да се връща от обяд. Четирима бодигардове са били с него.
- Чудесно! Уведоми ни, ако има промяна. Бако вече би трябвало да е прочел надписа във фалшивата гробница и да действа.
- Може би просто не е добър колкото нас - отвърна Селма.
- Само се надявам да не е по-добър.
- Време е да тръгваме - подкани го Реми.
- Чух, чух! - каза Селма. - Оставяме ви. Ще чакаме новини.
Рано на следващата сутрин Сам и Реми се облякоха като туристи - с шорти, тениски и маратонки. Сложиха си слънчевите очила и козирките срещу слънце. След пет минути вече караха към река Минчио.
По протежението на реката минаваше път, любим на колоездачите. Сам и Реми се движеха по паветата с още десетки други и се любуваха на красотата на града н на също толкова красивия ломбардски пейзаж - нивите наблизо и ниските заоблени хълмове в далечината, както и редиците дървета по двата бряга на реката. Виждаха се къщи от Средновековието и стари лозови насаждения, увиснали от колове и парчета тел. Спряха на едно приятно място под дърветата и обядваха
Стигнаха Лаго Супериоре, първото от езерата, в един и половина на обед и оттам по южния му бряг навлязоха в Мантуа. Седнаха в едно кафене с изглед към Лаго ди Мецо да си починат и да пият кафе, а после продължиха по моста Виа Ланяско, а оттам - по Виа Остиля.
- Още дванайсет километра - каза Реми. - Това е фантастично. Изобщо не се чувствам уморена.
- Следваме реката надолу по течението ѝ - отбеляза Сам. - Това говори ли ти нещо?
- Да. Че по целия път обратно ще караме по нанагорнище. Освен ако не намерим друг път.
След още час вече виждаха крайната си цел. Реката По течеше от запад на изток и беше по-широка от Минчио. И от двете страни на Минчио се простираха зеленчукови градини и зърнени насаждения, докъдето стигаше погледът, с изключение на едно поле близо до сливането на двете реки, разорано, но незасято.
Сам и Реми слязоха и се огледаха наоколо.
- Хубаво място, ако не искаш да те забележат - каза Реми.
- От тази страна не виждам дори сгради. Албрехт каза да стоим западно от Минчио и северно от По. Сега трябва само да открием следи от лагер на хиляда и петстотин години.
- Нека проверя джипиеса. - След минутка Сам рече: - На прав път сме. Биха поили конете си по дължината на реката. Ако бях конник-номад, бих се грижил много добре за коня си. - Извърна се с гръб към реката и с лице към полетата. - Петдесет-сто хиляди хуни значи около двеста хиляди коня. Трудно ми е да си представя как е изглеждало. Животните сигурно са се нареждали на по няколко километра по бреговете и на двете реки.
Реми застана с велосипеда си под едно дърво наблизо, подпря го на ствола и се изкатери по него до един от ниските клони. Изправи се, хваната за втори клон точно над главата ѝ.
- Какво виждаш? - попита Сам.
- Оттук изглежда сякаш най-високата част на това поле е ей-там. - Тя посочи на около сто метра пред себе си.