Сам ѝ помогна да слезе и разгъна краищата на магнитометрите, така че сензорите стърчаха на около метър от велосипедните дръжки. Забутаха велосипедите нагоре по лекия склон.
Беше късен следобед и слънчевите лъчи падаха косо върху полето. Наблюдаваха магнитомерите. Нямаше много отклонения, докато не прекосиха най-високата част на полето, което наподобяваше на купол. След това стрелките внезапно скокнаха.
- Видя ли това? - попита Реми.
- Видях!
Спряха. Сам каза:
- Нещо голямо е.
Реми остави велосипеда си на земята, за да отбележи мястото, където започнаха по-сериозните смущения и после последва Сам.
- Ето там - каза той и остави велосипеда си на земята
Заедно обходиха мястото, взеха велосипедите си и на тяхно място оставиха козирките си.
- Десет на петнайсет крачки е - каза Реми.
- Да - съгласи се Сам. - Шест на девет метра. Да опитаме с някой от металните детектори.
Сам сглоби детектора от раницата на Реми и заобхожда с него мястото, което бяха отбелязали. Детекторът записука и не спря.
Реми каза:
- Огромно е. Много по-голямо от първото помещение. План А или план Б?
- Ще трябва да го отбележим, за да можем да го намерим бързо втория път. Връшаме се в Пешиера дел Гарда и се подготвяме за разкопки утре след мръкване.
- А къде ще съхраняваме златно съкровище с размери шест на девет метра?
- Реката изглежда плавателна.
- Аха, значи план А - голяма лодка.
Сам отбеляза мястото, като свали сензора от магнигометъра си и постави дългата алуминиева тръба на земята. След това поеха обратно към Пешиера дел Гарда под лъчите на залязващото слънце, а след това в приятната лятна привечер.
Още щом стигнаха до хотела и се изкъпаха, се обадихиха на Тибор по засекретената честота.
- Тибор?
- Здрасти. Сам!
- Трябват ни тримата, които ни помагаха на лодката в Тиса. Трябва да са в хотела ни до утре вечер по мръкване.
- А лодка имате ли?
- Не, но до утре вече ще имаме.
- Ще ги изпратя.
- Мерси, Тибор!
- Отивам да говоря с тях. Чао, Сам!
Сам и Реми отново се обадиха на администраторката и докато тя им правеше резервация в един от най-хубавите ресторанти в Мантуа, те изминаха четирийсетте километра до града, за да напазаруват в най-добрите магазини вечерни дрехи. Започнаха със сив летен костюм „Армани“, а във „Фоли Фоли” Реми си купи семпла, но впечатляваща рокля „Фенди” със златни акценти по колана. Преоблякоха се и, като оставиха колата при градската стена, походиха десетина минути до „Окина Бианка“, ресторант северно от центъра на града.
Поръчаха си „Ризото-ала-миланезе”, ухаещо на шафран, след това „Осо буко”, а виното им беше „Фелсина Фонталоро“ от 2004-а от Тоскана. Реми каза:
- Това е толкова хубаво. Да хвърляме монета, за да видим кой от нас ще ходи в кулинарно училище и ше ни готви това вкъщи.
- Не ме бива по тази част - отвърна Сам. - Аз съм по яденето и тренировките. Помагам ти да събереш сили за истинската ни работа утре. Всъщност, вече ми се струва, че ти трябва десерт. Един от местните специалитети е сабиоса - сливов пудинг, киснат в „Гинес“. Не е възможно да е лошо, нали?
- Нямам представа. Може би не е.
- Всъщност, ще хапна и аз, за да сме сигурни, че покрива изискванията ти.
- Не се и съмнявам, че ще хапнеш и ти.
После се върнаха до колата и тръгнаха по селския път към езерото Гарда.
- Радвам се, че го направихме - каза Реми.
- Така ли?
- Да. Утре вечер по това време ще копаем дълбока дупка с лопати, така че ще мога да си напомням, че макар животът често да ми стоварва пръст и тежък труд, ме гощава и с перфектно ризото.
- И c перфектния човек, с когото да го споделиш.
- Много добър започваш да ставаш - отвърна Реми. - Ще те гледам изкъсо, да не се окаже, че си упражняваш комплиментите върху други жени.
- Няма проблем. Харесва ми вниманието ти.
- Знам! - Тя го целуна по бузата, докато караха към хотела под звездите.
14.
Кръстопът на реките По и Минчио, Италия
Сам и Реми стигнаха отново до полето чак в десет на следващата вечер, този път с кола. Сам я паркира под сенките на редица дървета и храсти и я покри с платнище. Носеха тьмни дрехи и мъкнеха в раниците си лопати и железни лостове, фенери, въжета за катерене и инфрачервени очила за нощно виждане.
Бързо намериха металния прът и се заеха да копаят. Работеха по-лесно, отколкото Сам предполагаше, защото наскоро някой бе разорал земята на дълбочина почти половин метър. Следваше богата черна пръст от хилядите години приливи, земя, култивирана от етруските, после от римляните, от ломбардите и накрая от съвременните италианци.