- Чудесно - каза Реми.
- Чудесно ли? - попита Албрехт.
- Съкровището трябва да е там, където е бил лагерът
- Защо мислиш така?
- Доста мислихме със Сам. Съкровищата винаги са заравяни в лош момент - при поражение в битка, при нечия смърт. Как са успявали? Вижте историите за смъртта на Атила - той е умрял в огромна шатра, в която хората му са можели да яздят.
- Продължавам да не разбирам - каза Селма.
- Рамките на седлата никога не са били изгорени. Били са за отвличане на вниманието. В шатрата на Атила са копаели съкровищница, подобна на тази, която открихме. Когато дупката е била готова, са влезли зидарите. Доверените телохранители на Атила са скрили съкровището, без изобщо да излизат от шатрата. После са затворили съкровищницата, покрили я с пръст и са събрали шатрата. Никой нищо не е видял. После сигурно са изпотъпкали с конете си целия лагер. Само неколцина са знаели къде е съкровището и дали изобщо съществува.
- Мисля, че си права - каза Албрехт. - От Шалон Атила продължил към Северна Италия и сс сдобил с нова плячка по пътя към Рим. Сигурно оше в деня на битката се е готвел да поеме на юг. Рим е бил най-голямата му цел, вероятно през цялото време се е стремял натам. Всички забравят, че не само враговете на Атила са го поставили в патова ситуация, но и той тях.
- Според източниците - намеси се Сам - Атила е отложил атаката за късния следобед, малко преди мръкваме. Може би е печелил време да изкопаят съкровищницата и да докарат камъните, навярно от Марна.
- Мисля, че си прав - каза Албрехт. - Ако разберете къде е била издигната шатрата му, ще откриете съкровищницата.
Реми и Сам летяха два часа от Верона до Париж, взеха колата си под наем и се измъкнаха от парижките задръствания. Въпреки че Сам надвишаваше позволената скорост, им трябваха три часа да изминат сто и деветдесетте километра по Н44.
Оттам намериха Шалон-ан-Шампан, пътя до Кюперли и изминаха седемте километра до селцето. Късно следобед вече караха сред земеделски полета, толкова плътно наредени едно до друго, че сякаш всеки сантиметър принадлежеше някому.
- Да се оглеждаме, докато видим скалната издатина или докато слънцето залезе - предложи Сам.
- Трябва да открием скалата. Само тя може да ни ориентира.
Караха километър след километър по Д994, след това смениха с Д977, а после поеха на север по Д931.
Най-накрая малко на североизток от Марна зърнаха скалата.
Тя стърчеше под ъгъл и колкото повече наблюдателят се приближаваше от запад на изток, толкова по-висока изглеждаше. Сам спря край пътя, а Реми я снима с мобилния си телефон и изпрати снимките на Селма.
- Дано е това - каза тя. - Ако не, може би Селма, Питър и Уенди ще намерят съответствие между контурите и някакви сателитни снимки или нещо такова.
- Определено мисля, че е това - каза Сам.
Реми вдигна покрива на колата под наем, застана права на седалката, а после стъпи на едната врата, за да се повдигне още малко.
- Опа! - възкликна внезапно тя.
- Какво има?
- Трябваше да си вземем биноклите. Мисля, че някой е разкопавал полето.
- На изток от скалата ли?
- Да - посочи към мястото. - Мислиш ли, че е извън обсега на стрела?
- Да, така ми се струва - отвърна Сам, докато се изправяше до нея.
- Виждаш ли? - каза тя. - Там и там... И там...
Около дупките в огромното зелено поле се виждаха могилки пръст.
- Горе-долу така би изглеждало, ако Бако се е добрал дотук пръв. Малките дупки са били пробни, а в големите явно са смятали, че ше намерят съкровищницата.
Реми натисна бутон за бързо набиране и включи високоговорителя.
- Тибор? Реми е. Знам, че само преди няколко часа си се прибрал. Но нещо променило ли се е в ситуацията с Бако?
- Не - отвърна Тибор. - Тук е с охраната си. Още щом се прибрах, проверих. Защо? Нещо случило ли се е?
- Във Франция сме, при следващия обект. Сякаш някой с копал.
- Не ми харесва това - отвърна Тибор. - Трябваше да се сетим и за друга възможност.