- А ако не мога да намеря и трите съкровища?
- Защо ще си причинявате нещастие и тревоги с подобен въпрос? Надявам се да не ми се наложи да измислям ужасни решения на този проблем. Не искам да ви обещавам подробен последен видеозапис на съпругата ви, ако се провалите. Успейте! Предпочитам ви уверен и хладнокръвен, за да се сдобиете навреме със златото ми.
- Дори да успея, ще ми трябва време.
- Времето не е проблем. Ако не си я искате в следващата седмица, забавете се седмица. Месец или шест...
- А къде мога... - Сам осъзна, че е продължил разговора максимално. Похитителят вече беше затворил. Изключи поредния си нов телефон, занесе го в банята и го уви в кърпа. Затвори вратата и се върна при своя.
- Селма?
- Тук съм - каза тя. - Записах разговора ви. Но научих само, че е руснак, че говори английски добре и че не се бои.
Сам попита:
- А вие, консуле? Имате ли нещо ново?
Гласът, който чу отговори беше спокоен, тих, очевидно американец – не беше Хейгар, но човек като него.
- Установихме, чс руският търговски партньор на Арпад Бако се казва Сергей Поляков. От руската полиция събират данни и ше ни ги изпратят.
- Къде живее?
- Нижни Новгород. Занимава се с внос и износ, притежава имение западно от града. Руснаците не са ни дали никаква предварителна информация, така че ще чакаме досието му, но офицерът, с когото говорих, ми намекна, че този Поляков е доста мръсен тип. Имал хора къде ли не, дори в САЩ.
- Благодаря. Ще започна работа веднага. Ще оставя и двата телефона в стаята. Ако можете, вземете телефона от похитителя и карайте с него наоколо, изпратете го на свои хора във Франция и Италия дори. Поляков ще следи джипиеса, за да ме наблюдава.
- А къде ше сте всъщност? Не може да пътувате сам тук. Дори не говорите езика. Не можете да общувате с руската полиция, значи трябва да работите с нас. Искам да ми обещаете, че няма да вършите каквото и да било на своя глава. - Мъжът, който се казваше Оуенс, спря и се заслуша. Никой не му отвърна.
Оуенс превключи на вътрешна линия.
- Всеки момент ше изгубим Фарго от поглед. Напуснал е хотела. Сигурно ше се покаже край Нижни Новгород след седмица-две. Оставил е мобилния си телефон и този на похитителя в стаята. Изпратете някой да вземе и двата. Изпратете телефона от похитителя на ваканция в Рим, Париж и Будапеща. Така ще оставят жената на клетника на спокойствие, поне за известно време.
23.
Нижни Новгород, Русия
Сам идва! Сам ще дойде, независимо от всичко! Вече идва! Все ще е намерил нещо за проследяване.
Реми лежеше в леглото, макар да подозираше, че е късна утрин. Беше чела някъде, че ако живееш в пещера без слънчева светлина или часовник, лека-полека ше удължиш цикъла на съня си, така че да пасне на двайсет и шест-часов ден. Чу тихото потропване на момичето, което ѝ носеше закуската. Чукаше, въпреки че имаше ключ, а Реми - не.
Момичето се казваше Саша - момчешко име, но може би беше прякор или си го беше избрала, защото знаеше, че работи за престъпник и не искаше да бъде разпозната. Беше на около осемнайсет, слаба и руса, с бледозелени очи. Влизаше за пети или шести път. Реми не пропускаше да я заговори. Сега каза:
- Добро утро, Саша! Колко хубава закуска! Много ти благодаря!
Саша остави храната на масичката и както винаги издърпа стола, за да може Реми да седне. Първите няколко пъти момичето не беше показало с нищо, че говори английски, но Реми я беше тествала. Не спираше да говори в компанията на момичето, все едно бяха стари приятелки.
Веднъж и каза, че и липсва слънцето и най-вече цветята, като онези, които растат в градината край имението. Следващият път Саша беше поставила ваза на подноса ѝ, с една малка жълта роза. Реми ѝ благодари горещо, както и когото получи още едно цвете. На Реми и харесваше силният руски чай със захар. Вторият път, когато Саша и го донесе обаче, реши да го пожертва и каза:
- Твърде ми е силен. Искаш ли го? - и ѝ го подаде с насърчителен жест. Реми каза, че най-много обича подсладено с мед кафе. На следващия ден Саша донесе чая, но го остави за себе си, а на Реми даде кафето с мед. Саша остана при Реми, докато се нахрани.
Всяка закуска имаше и кафе, и чай, а всеки обяд - цвете. Реми питаше Саша за света отвън. Когато получи особено красиво мораво-бяло лале, Реми попита къде расте то и Саша направи карта на имението от купи, салфетка и чинии. Докато ги разполагаше по масата, говореше: „къща... градина... път... обор... пасище... гараж...“.