С всяко посещение Реми се опитваше да заздрави приятелството между двете и да научи каквото може за къщата, за терена около нея и за обитателите ѝ. Саша не даваше информация охотно. Вместо това изслушвашс Реми, помисляше минута-две дали информацията може да е опасна и неизменно намираше начин да отговори така, че да не каже нищо, което би могло да я вкара в неприятности.
Четири дни - дванайсет хранения, изминаха по този начин. Накрая Реми - отчасти от сутринта, когато я въведоха в имението и отчасти от Саша, знаеше приблизителния план на дома и постройките около него. Знаеше, че в момента тук има още двайсет мъже над обичайния персонал и работата на Саша била много повече, с цялото допълнително готвене, чистене, пране и миене на чинии. И били хора, от които Саша тръпки я побивали.
Саша не знаеше обаче, че на втория ден Реми бе скрила вилица в ръкава си. Беше използвала една дупка в стоманената рамка на леглото, за да изкриви всичките ѝ зъбци с изключение на един. Съпругът ѝ я беше научил да разбива ключалки.
На шестия ден от плена си Реми отвинти малка метална панта, която укрепваше ъгъла на шкафа в банята. Изпробва я, като почука по тръбите.
След това даде десерта от вечерята си на Саша, а през цялото време говореха за това в кой град са и в каква посока е Москва. Когато се увери, чс всички в къщата са заспали, Реми отключи с вилицата вратата на стаята си. Сам би се удивил колко умело се справи, въпреки напрежението. Измъкна се и през около пет минути разучаваше притихналия, притъмнял коридор, докато откри стълбището, по което я доведоха тук. Погледна през два различни прозореца към имението и черната река оттатък и откри една стая в горния край на стълбището, където хъркаха двама пазачи. След това и се стори, че се е отдалечила колкото безопасността ѝ позволява, така че се върна в стаята, заключи отново вратата и заспа.
На седмия ден упражни морзовия код, на който Сам я научи точно за подобни случаи, въпреки възраженията ѝ, че никоя военна организация вече не го използва. Тя съкрати съобщението си до „Реми 4 етаж“ и започна да го предава ритмично по тръбата на мивката. Стараеше се да е тиха и да почуква продължително, за да могат обитателите на къщата да свикнат с тези звуци и да не им правят впечатление. Със Саша поговориха за приятното, ясно време отвън и за хубавата гледка към Волга от стаята на момичето. Вечерта Реми отново отключи и излезе в коридора.
Реми имаше координацията и баланса на фехтовач, а и съпругът ѝ я беше научил на някои неща за промъкването в тъмна сграда. Например, че дъските скърцат повече по средата на коридора и че е най-добре да пристъпиш леко, незабавно да спреш при първото проскърцване и да почакаш, за да не могат хората в сградата да направят верния извод, когато след това дъската проскърца отново. Повечето хора биха помислили, че причината за двете проскърцвалия не е човек - просто вятъра в стара къща или може би клон, простъргващ по външната стена.
Всеки ден, докато правеше упражненията си, Реми преговаряше наум всичко свършено. Увери се, че не е пренебрегнала нито едно от приготовленията, за които се бяха разбрали със Сам. През дългите, щастливи дни в Ла Джола край Тихия океан ѝ беше трудно да взима насериозно подобна подготовка. С шеги и увещания Сам я бе научил на скучните неща, но сега, докато ги отмяташе наум едно по едно, Реми осъзна, че са ѝ помогнали да не се предава пред застигналия я ужас. Още от първия ден на пленничеството подготовката ѝ даде цел и ѝ помагаше по-лесно да преживява дългите часове. Всичко, което правеше, ѝ напомняше, че не бива да губи надежда. Но те ѝ напомняха и за Сам - тогава сълзите започваха да напират. Сам идва, приближава, мислеше си Реми. Трябва да съм готова!
24.
Москва
Сам вървеше самичък през Москва и бе неотличим от стотиците хиляди руснаци в края на работния ден. Някои разговаряха помежду си и се смееха гръмогласно. Навярно някои от тях бяха пийнали заедно. Други приличаха на Сам - уморени и сами се качваха на автобуси към отдалечените квартали, където живееха обикновените хора. Сам почака няколко души да се качат преди него, видя колко плащат за билет и плати същото.
Беше оставил телефоните си в хотелската стая, за да ги прибере ЦРУ. Надяваше се похитителите на Реми да следят изпратения от тях мобилен телефон от една европейска страна в друга. Сам слезе на най-източната спирка на автобуса и последва отдалеч неколцина от пътниците. Те се насочиха към няколко високи блока насред квартал от подобни сгради. Мястото приличаше на бедняшките квартали в американските градове.