- А първа класа?
- Съжалявам, там всички места са заети. Пътят е седемстотин километра, осем часа и десет минути, така че хората запазват места отрано.
- Тогава втора класа. - И добави: - Два билета.
Не пропускай подлъгващите маневри, каза си Сам. Двойките са по-неподозрителни от сами мъже.
- Добре, господине.
Сам отброи двеста и четирийсет долара.
- Много ви благодаря.
Мъжът му подаде рестото в рубли.
- А може ли да видя паспортите ви?
Паспортът на Сам беше в якето му, но реши, че не иска името му да фигурира тук, за да се доберат до него или руските полицаи - които биха го арестували, - или хората на Поляков, които биха го убили. Потупа си джобовете и изписа на лицето си ужасено изражение.
- О, не! У жена ми са! - Обърна се и проточи шия, уж търсейки жена си. Също така установи, че опашката вече наброява петнайсет човека, които гледаха нервно пред себе си.
- Няма значение - каза мъжът на гишето. - Ето! - Подаде му два билета и добави: - Ако някой във влака попита за паспортите ви, покажете му ги.
- Отново много ви благодаря!
Сам забърза към таблото.
До тръгването на влака оставаха само двайсет минути, затова отиде на перона и намери латинския надпис „Горки“. Зачака нетърпеливо да се качи. Двама полицаи крачеха напред-назад по перона и от време на време заговаряха разни хора - понякога им искаха билетите.
Сам си напомни, че те просто си вършат работата. В лосанджелиското метро обикновено бяха цивилни полицаи, които с полудружелюбен тон подпитваха:
- Нали не си си забравил билета?
Най-важното беше човек да не изглежда уплашен или сякаш крие нещо.
Щом вратите на влака се отвориха, той взе билета си в ръка и се качи. Прекоси няколко вагона, докато не откри този с написана двойка на него - надяваше се, че това значи втора класа. Намери си седалка до прозореца, в края на вагона. Почти веднага до него седна мъж на неговата възраст. Миришеше на алкохол, бе извънредно широкоплещест и заемаше по-голямата част от седалката. Сам се зачуди дали да не се премести, но не искаше да привлича внимание. Едно по едно местата се запълниха. Сам изчака няколко минути да се затворят вратите на влака и хората да се настанят. Подпря глава на прозореца и се загледа навън. Влакът бавно излезе от гарата и погледът на Сам се плъзна по няколкото успоредни жп-релси и към вечерното небе. Влакът смени рязко релсите и Сам получи странното усещане, че се движи с много висока скорост.
Влакът се устреми на изток. Сам се надяваше, че мъжът до него няма да го заговори. Ако го стореше, Сам имаше намерение да му се усмихне глупаво, да му покаже американския си паспорт и да каже, че говори само английски. Но нямаше разговори. Мъжът скръсти ръце, облегна се на седалката и заспа. След няколко минути мощно захърка. Сам зяпа през прозореца около час, докато сивкавите сгради наоколо станаха oщe по-тъмни и накрая потънаха в нощта.
Сам беше прекарал по-голямата част от деня в ходене, беше преживял много напрегнати моменти и накрая се намбираше на безопасно и удобно място, във влак, който го доближаваше към Реми. След известно време ритмичното потракване на стоманените колелета и полюшването на влака върху релсите го унесоха.
След седем часа Сам се събуди - вагонът оше тънеше в мрак, пълен със спящи хора. На таблото в Москва пишеше, че ще пристигне в Горки в шест без петнайсет. Часовникът му показваше пет. Някъде далеч напред, в последните мигове преди утрото, небето тъмнееше повече, отколкото през нощта. Сам още не виждаше слънцето, но усещаше наближаващия изгрев. Имаше време да обмисли следващия си ход. Осъзна, че е бил глупав и отчаян, задето се е качил на влак право към града на врага. Поляков със сигурност имаше снимки на Сам и ги беше изпратил на всичките си хора.
Влакът го приближаваше не само към Реми, но и към всичките му врагове, които го очакваха. От мига, в който си бе купил билета, на практика се бе превърнал в говедо, крачещо по коридорите на кланицата. Покрай влака се редуваха електрически стълбове и поля. Люцерновите полета изглеждаха меки и сякаш го канеха, ала Сам знаеше, че влакът се движи твърде бързо, за да скача. Може би ако има завой или някакво нагорнище... ала този район бе равен като американска степ. Нямаше причина влакът да прави нещо различно от това да свисти напред към яркото утро. И тогава влакът внезапно забави.
Сам стисна билета в джоба си и се премести на ръба на седалката, гледайки навън, за да разбере какво става. Хората край него се разсънваха, побутваха се и шепнеха. По уредбата някой обяви името на гарата. Част от пьтниците се заизправяха, сваляха багажа си от багажните отеления над главите си и обличаха якетата си.