- Коня ли?
- Не можем да ги надбягаме, нямаме кола и не може да се доберем доникъде, без да ни застрелят. Конете могат да тичат, където няма пътища. Саша твърди, че железопътните релси са натам и водят до гара. - Тя преметна едно седло на гърба на коня и го пристегна. - Дръж се добре, голямо момче. Спокойно!
- Ще се постарая - каза Сам.
- Не говорех на теб, но и ти бъди спокоен.
Сам отиде до стената и избра седло, одеало и юзда. Когато доближи един от конете, животното зарита и се изпрани на задните си крака.
- Насам! - извика го Реми. - Този ми харесва.
Сам погледна избора ѝ и рече на коня:
- Добре, красиво чудовище такова. С теб ще сме най-добри приятели. - Оседла го. - Сега ще избягаме от хилядата развилнели се руснаци, преди да убият новите ти приятели
Сам и Реми поведоха двата коня към задния край на конюшнята, по-далеч от къщата, от пожара и от суматохата. Реми изведе коня си навън, яхна го и зачака. Сам, много по-неопитен ездач, се качи на своя, който се завъртя в обратнате посока. Трябваше да държи юздите с двете си ръце, за да го овладее, затова прибра пистолета.
- Стой, друже! Приятели сме, нали не си забравил? - Конят като че ли реши, че ще се движи далеч от къщата и пое в тръст.
Намираха се на голямо пасище, кьдето конете вероятно се разтичваха през деня, така че спокойствието на неговия вероятно просто бе, зашото познаваше мястото. Сам го потупа и му поговори. На следващото пасище имаше препятствия за скачане и Сам усети, че нещата няма да се развият добре за него. Имаше чувството, че само той няма представа какво прави.
Сам отново чу викове, но този път сякаш бяха по-близо. На няколко пъти просвистяха куршуми и се чу автоматична стрелба. Конят на Реми ускори крачка и загалопира към оградата в края на полето - извиси се над нея в елегантна дъга. Сам успя за секунда да регистрира колко бяла е оградата, отразяваща светлината на пожара и как затова всичко зад нея изглежда черно. Не отличаваше Реми и коня ѝ. Опита се, макар разумът му да се бунтуваше, да си повярва, че е уверен и опитен, за да повярва и конят му. За негово изумление животното прескочи препятствието с лекота. Докато летяха във въздуха, Реми извика:
- Наведи се напред! - Сам се подчини мигновено и когато конят се приземи, успя да се задържи върху него.
Конете продължиха галопа си, не толкова бързо, колкото в началото, но достатъчно, за да не му се иска на Сам да набират още скорост. Полето приличаше на безкрайно море от чернота. Три километра не срещнаха никакви препятствия. Далеч вдясно по пътя се движеха светлини. Сам и Реми не можеха да преценят имат ли нещо общо с преследвачите им, ала пътят така и не се приближаваше, светлините - също. Реми и Сам забавиха, а после слязоха от животните и ги поразходиха, за им позволят да отпочинат и да се охладят. Когато Реми прецени, че е достатъчно, отново ги яхнаха и продължиха да галопират.
Сергей Поляков сновеше пред горящото имение, като гледаше да стои на десетина метра от огромните пламъци. Задната част на къщата беше изплюта на парчета навън от експлозията. Той нямаше представа що за експлозив е имало там. От началото на пожара се бяха взривили няколко сандъка муниции, но те представляваха просто бързи откоси, като фойерверки. Може би хората му не са изключили газта напълно Навярно никога нямаше да разбере.
Случилото се беше безчинство, оскърбление - толкова шокиращо, че още не знаеше как да реагира. Лично подбраните му, сериозно обучени и платени бодигардове и други помощници се бяха провалили гръмко и не успяха да спрат един-единствен човек от друга държава, пристигнал пеша, да си върне съпругата.
Думата съпруга веднага надигна други притеснения. Собствената му съпруга Ирена и децата му, за щастие, бяха в Москва на посещение при родителите ѝ. След няколко дни обаче се прибираха. А това нещо - тази грозна, ужасяващо осакатена сграда, беше домът им.
Глупаците, които работеха за него, се бяха организирали в екипи и гасяха пожара с градински маркучи. Поляков ги наблюдаваше как се преструват, че контролират положението и се почувства обиден от леността и непрофесионализма им.
След това, първо тихо, а след това все по-силно, се дочу вой на сирени. Хората му се спогледаха усмихнати, задето идва помощ, и продължиха да пръскат. Поляков притича през ливадата и стисна за ръката Котлов, шефът на бодигардоветс му.
- Чуваш ли сирените?
- Да. Ще се оправим с пожара за минути.
- Не, тъпо магаре такова. Не помниш ли какво има в мазето? Кажи на хората си да спрат с тези маркучи. Нека полеят с бензин каквото е останало от приземния етаж. Блокирайте пътя откъм магистралата, за да забавите пожарните. Трябва да оставим къщата да гори още, преди полицията да погледне „лекарствата“ там.