26.
Руските степи
Сутринта стигнаха до малка гара източно от Волга, достатъчно далеч от Нижни Новгород, за да не достигне до неправилните уши новината за „Тъкър“-а. Високият мъж отвори багажника в предния край на колата и им показа два кожени куфара.
- В този вид няма да ви пуснат на никои влак. По-добре си вземете дрехи оттук и се преоблечете в някоя тоалетна.
Отвори куфара с монограм К.К. и подаде на Сам мъжка дрехи. В куфара „Дж.К” имаше женски дрехи за Реми. Господин К. затвори куфарите и багажника, а Сам и Реми се упътиха към гарата, за да се преоблекат. И двата чифта дрехи им бяха дълги, но навиха крачолите и ръкавите и излязоха в почти приличен вид. К. К. наблюдаваше как железничарите товарят колата му.
Тъкьрът щеше да стои във вагон за пренасяне на тежки товари, да бъде прикрепен с вериги и покрит с непромокаем плат, който да го пази от дъжда и праха.
Семейство Фарго и семейство К. изчакаха няколко часа на гарата за влак на име „Русия Номер 2“, който пътуваше от Москва към Владивосток. Щеше за седем дни да покрие девет хиляди километра. Новите им приятели, семейство К., които изглеждаха запознати с кажи-речи всяко местенце по света, но не споменаваха кога са пътували там, наблюдаваха как прикачат специалния вагон с колата им към влака и помогнаха на Сам да купи две места на спалния вагон първа класа до руския град Омск.
Когато се качиха и влакът набра скорост през руските степи, Сам помоли К. К. да заеме мобилния му телефон. Седна до Реми в личното им купе и включи високоговорителя. Обади се на номера, който мъжът от американското посолство му бе дал и каза:
- Сам Фарго се обажда.
- Един момент, моля.
Диспечерът незабавно го прехвърли на друга линия.
- Здрасти, Сам! Хейгар е.
- Здрасти! - каза Сам. - Благодаря, че се отзова толкова бързо.
- Къде си?
- Със съпругата ми сме във влак по транссибирския маршрут. Жива и невредима е. Също така ще е добре да знаеш, че домакинът ѝ господин Поляков се сблъска с леки неприятности. В къщата му имаше пожар и пострадаха някои от служителите му.
Хейгар отвърна:
- Доколкото разбрах е изгоряла до основи, а полицията разследва някакви тайнствени субстанции в мазето му.
- Интересно! Е, много ти благодаря за навременната помощ.
- Щеше ни се да помогнем още, но май се оказва, че господин П. не е толкова голям и лош, колкото си е мислил. Общият ни приятел в Лангли изпраща поздрави и специални почитания на госпожа Фарго.
- Благодаря! - Сам затвори и набра дома им в Ла Джола.
- Сам! Ти ли си?
- Същият. И Реми е тук, във влак сме.
- Слава Богу! Накъде?
- Към следващата точка от маршрута. Накъдето бяхме тръгнали, преди да се случи всичко това.
- Сигурни ли сте, че още искате да...
- Не мислим, че трябва да се откажем, само защото играта е загрубяла. Най-малкото, значи сме на прав път. Просто маршрутът ни е малко по-непредсказуем.
- Да изпратя Пийт и Уенди на помощ?
- Засега изпрати само малко оборудване. Намери ни хотел в Тараз, Казахстан, и изпрати всичко там. Ще ни трябва промишлен клас бороскоп с оптичен фибър и твърди телес- копиращи метални тръби. Ще ни трябва камера и лампичка, не по-широка от шест милиметра. Ще ни трябват около пет метра удължения. Също така лаптоп и магнитомер.
- Заемам се веднага!
- Качи на лаптопа всичко, което можеш да откриеш за град Тараз, бащата на Атила или археологически сведения за тази част на света. Ще трябва бързо да наваксаме със знанията, ако искаме да постигнем нещо.
- Веднага започваме работа - каза Селма. - Когато Реми изчезна, спряхме лова на съкровището.
- Благодаря ви! - каза Реми. - Но сега се връщаме към старата програма.
- Чудесно! - рече Селма. Ще съобщя на Албрехт и останалите добрата новина и ще се свържем пак при първа възможност.
Сам върна телефона на К. К. След това с Реми се настаниха до прозореца и впериха погледи в степите. Земята край влака се плъзгаше с висока скорост, но гледката в далечината си оставаше същата. Степта бе изпълнена с движение - ветровете духаха през тревната шир, а тя се вълнуваше като повърхността на океан. Разстоянията бяха огромни. Сам и Реми заспиваха и, когато се събуждаха, ги срещаше същата гледка - тревисти равнини, голо небе и сякаш безкрайните релси, по които трополяха колелетата на влака.
На всеки няколко часа, без предупреждение, влакът забавяше и спираше на някоя малка гара На перона жителите иа съответното място продаваха местни специалитети и храна – плодове, хляб, горещ чай и най-различни сладки.