Сам каза:
- Почти сме решили да наемем кола дотам. Деветстотин километра - това са два дни.
- Вижте какво можете да направите на място. Само не наемайте човек, който да ви закара насред пустошта и да ви заколи.
- Ще се опитаме - засмя се Реми. - Винаги проверяваме за петна от кръв ножовете на хората, които работят за нас.
- Ще помолим администратора на хотела да ни помогне - каза Сам. - Ако не ни свърши работа и четвъртък ще летим.
- Добре - отговори Селма. - Успех! Ще видя какво мога да сторя със самолета. И веднага ще ви изпратя нови мобилни телефони.
След час Сам и Реми си бяха уредили кола чрез администратора. Шофьорът бил на двайсет и три и се казвал Нурин Темиржан. Според администратора нямал търпение да закара някого до Тараз, но като повечето казахстанци, не говорел английски.
Сам попита администратора дали е сигурен, че младежът знае какво се иска от него.
- Да, господине. Английският ми може да не е идеален, но казахстанският ми е доста по-добър. Ще ви откара до Тараз и ше ви чака една седмица, за да ви докара обратно в Алмати. Ако му се наложи да чака повече, сметката ви ще расте с една седма на ден.
- И за сметката ли успяхте да се разберете?
- Да, господине. Седемстотин долара на седмицата. - Администраторът изглеждаше притеснен.
Сам се усмихна окуражително и се наведе към него.
- Нещо тревожи ли ви? - Направи пауза. - Кажете ми, по-добре е да го знам.
- Да, господине. Наскоро в Тараз имаше няколко инцидента. Ислямски фундаменталисти стреляха по хора, а един дори се взриви. Американският корпус на мира се изтегли заради проблеми с безопасността.
- Благодаря ви за помощта и откровеността. - Сам подаде на администратора двестадоларов бакшиш и му остави новия си номер и този на Реми в случай на нужда.
Сам и Реми обмениха долари за казахстански тенге и излязоха на пазap в Алмати. Един американски долар струваше сто четирийсет и седем тенге. Намериха улица „Арбат“, където Централният унинерсален магазин предлагаше голямо разнообразие от стоки. Купиха си дрехи, които не биха се сторили странни или чужди на местните. Внимаваха дрехите на Реми да не я очертават твърде плътно, нито да са с къси ръкави. Купиха и шал, за да покрие косата си, за да не обиждат мюсюлманскитe обичаи, а и за да се скрие от хората на Поляков.
Купиха храна oт супермаркет, като избраха продукти, които и шофьорът им Нурин би ял - плодове, ядки, хляб, сирене, вода и чай, все неща, които не се нуждаеха от хладилник за двудневното пътуване. На следващата сутрин Нурин ги чакаше пред хотела с усмивка на лице. С жестове и дълъг монолог на родния си език ги покани да влязат в колата с раниците и храната. Колата, „Тойота” със странен златист цвят, беше на около десет години. Сам послуша двигателя десетини секунди и увери Реми, че е добре поддържан. Докато Нурин подреждаше багажника, Сам отвори предния капак за всеки случай и разгледа всички ремъци и маркучи.
Нурин излезе от претъпкания град и пое на запад - зa облекчение на Сам и Реми караше добре и не твърде бързо, не кривваше от пътя, нито дори от лентата. Внимаваше за движението на ангомобили към Алмати, все още най-големият и оживен град в страната, въпреки че не беше вече столица.
На всики три часа спираха в някое градче, Нурин купува бензин, когато можеше, и се разтъпкваше из централните пазари. Обичаше да държи резервоара пълен, да даде възможност на пътниците си да отидат до тоалетната и да купува по малко храна. Беше чернокос хубавец, със слабо жилесто тяло на човек, комуто физическият труд не е чужд. Само че изражението и поведението му бяха твърде сериозни за възрастта му, сякаш бе два пъти по-възрастен от двайсет и трите си години. Когато хората срещаха Нурин със Сам и Реми, се опитваха да им говорят на руски, но нямаше смисъл. В следващите два дни Сам и Реми разчитаха на думите, с които ги представяше шофьорът им.
На една от спирките Сам показа на Нурин международната си и калифорнийската си шофьорска книжка. Нурин ги разгледа любопитно, но предпочиташе да продължи да кара лично.
През първата нощ Нурин спря край малък мотел в западен стил, но отказа да влезе със Сам и Реми и спа в колата си.
- Защо ли предпочита така? - попита тя.
- Мисля, че се бои някой да не открадне гумите му или нещо такова.
Спаха добре в стаята си на втория етаж, а на следващата сутрин, когато излязоха, Нурин също изглеждаше отпочинал. На втория ден Нурин се възползва от равния терен и увеличи скоростта. Караше здраво до късно следобед, когато слънцето увисна ниско над западния хоризонт и задачата му стана по-трудна. Малко след това обаче стигнаха до редици къщи, по-гъсти от тези в малките градчета, през които бяха минавали досега, а скоро се появиха и улици с тротоари. Накрая стигнаха до табела с надпис „Тараз” на кирилица и разбраха, че са навлезли в града.