После Реми му подаде няколко хиляди тенге. Нурин прие задачата с удоволствие - навярно не му cе cтоеше затворен цяла седмица в xoтела, докато Сам и Реми ги няма. Сам и Реми се надяваха, че ще успее да изпълни зapъките им точно.
Една сутрин два дни по-късно модерно облечена по казахстанската мода жена и съпругът ѝ с добре ушит бизнес костюм се разхождаха по улиците на града и бутаха голяма старомремска бебешка количка. Понеже беше топъл летен ден, върху количката беше метнат копринен шал, който пазеше бебето oт праха и слънцето. Двойката пое през пазара и мина покрай всяка сергия и дюкян. Прекосяваха всеки коридор между търговците от начало до край, обръщаха се и тръгваха по следващия.
Бебето в количката беше изумително кротко. Проплака само ведпьж, когато майка му посегна под копринения шал, за дa оправи одеалцето. Тя посегна отново и го потупа и след около минута детето спря да плаче и отново заспа.
Мъжът и жената разговаряха рядко, винаги много тихо, на френски или немски. Обходиха целия пазар и си тръгнаха. Обходиха и няколко пресечки около пазара и се върнаха в хотел „Жамбиз". С лед няколко минути Нурин излезе от оградения паркинг, cгъна количката и я сложи в багажника на колата. Двойката тръгна към стаята си в хотела. Ако някой се бе вгледал, би забелязал, че жената носи лаптоп, а мъжът магнитомер, увит в бебешко одеало.
В стаята Сам и Реми пренесоха през лаптопа данните от магнитомера в магнита карта на централния таразки пазар. Изпратиха я на Селма и Албрехт в Ла Джола. После слязоха в ресторанта на хотела за обяд.
В казахстанското меню преобладаваше месото. Сам и Реми успяха дa се разминат с конското месо, конската наденица, овчия мозък и кюрдака, ястие от смесените вътрешности на няколко животнн. Вместо това си поръчаха шишчета с нещо, което решиха, че е пилешко, както и тандир нан, вид хляб, и останаха много доволни.
Когато се върнаха в стаята си, новият телефон на Реми завибрира.
- Ало?
- Здрасти. Реми! Селма е. И двамата ли сте там?
- Здрасти, Селма! Да, и двамата сме тук.
- Много ми хареса идеята с ревящото бебе. Откъде го взехте?
- Намерих го в ютюб и го записах. Включих го веднъж и го изключих.
- И Албрехт дойде. Става нетърпелив.
- Добре - каза Реми. – Здрасти, Албрехт!
- Здравей, Реми! Здравей, Сам! Постигнали сте невероятен успех. Картата е много добра. Не ви казах по-рано, но се боях, че Атила може да е имал предвид някакво гробище извън града. Ранните хуни в Азия са имали навика да подбират отдалечени долини за гробища. Ако се беше оказало така, можеше и никога да не намерим гробницата. Но за щастие, случаят не е такъв.
- Смяташ ли, че големият правоъгълник в средата на пазара може да е гробът на Мунджук?
- Забелязвам няколко форми - дълга стена, която в някакъв момент е била превърната в ред камъни, които човек би могъл да прекрачи, очертания на сгради и солидна правоъгълна каменна кутия. Сравних магнитните показтели с тези от Италия и Лозовите масиви в Унгария. Сравних и размерите на гробниците край Дунав с размерите на тази. Нямаме показалия за камерата във Франция и тази в Трансилвания, но настоящата отговаря на всички други, с чиито данни разполагаме. Същата магнитна аномалия. Подобно на тях, изглежда е кухо помещение, иначе магнитните показания щяха да са много по-силни.
- А успя ли да локализираш мястото точно?
- Да. На третата си обиколка сте се движили отляво надясно. На четиристотин и седемнайсетия метър от този коридор в пазара сте подминали първата стена на криптата. На около два метра под повърхността е. На четиристотин двайсет и втория метър сте достигнали края на камерата.
Реми попита:
- А знаем ли дали поначало е била под земята?
- От тези данни няма как да разберем. Но камерата се намира под формите около нея, сякаш е била под земята по времето, когато те са били над нея. А и е единствената структура в този район, която пасва на това как са изглеждали хунските гробници от пети век.
- Имаш ли допълнителни въпроси към нас? - попита Реми.
- Докато обхождахте, забелязахте ли признаци земята наоколо да е била разравяна?
- Не - отвърна Сам. - Дори не знаем дали хората на Поляков търсят гробницата на Мунджук или само нас.
- Имате ли вече план?
- Работим по него - отвърна Сам. - Като стигнем донякъде, ще ти се обадим. Лека нощ!
Сам и Реми отидоха в стаята на Нурин и разгледаха голямата дървена кутия, която бяха поръчали. Беше куб със страна метър и петдесет, а долната част се крепеше на шпилки и можеше да се маха.