- Чакай! Виждам нещо!
- Ето! - възкликна Реми. - Ето го!
Взе кабела от ръцете на Сам и го завъртя между палец и показалец, за да го насочи. Посланието беше поредица от дълбоки прорези в каменната стена, направени с нож. „Его Атила филиус Мунджуки...“ Надписът продължаваше - Реми се увери, че е записала всяка частица от него, изпрати го на Селма, после го копира и на харддиска на лаптопа, извади харддиска и го пусна в дълбокия страничен джоб на панталона на Сам. Започнаха да разглобяват екипировката си и да я прибират в раниците. Тъкмо понечиха да отворят подвижния панел на кутията, когато Сам спря.
- Чакай! - прошепна той. - Чувам нещо. Стъпки!
Реми затвори лаптопа, изключи лампичката на оптичния кабел и го извади от дупката, а Сам го прибра заедно с бормашината и бургиите. Реми прибра лаптопа.
Заслушаха се. Реми се наведе ниско над земята и се опита да надникне през отвора на ръба на кутията.
- Мъже са. Петима... не, шестима. Идват точно насам.
Стъпките станаха по-силни, както и гласовете на мъжете. Някой се засмя - силно и весело. Издрънча бутилка, хвърлена в празен стоманен варел. Сам и Реми все така не помръдваха и почти не смееха да дишат.
Стъпките се чуваха толкова близо, че на Реми ѝ се струеше, че Може да отличи всеки от мъжете. Един от тях сякаш имаше камък на подметката, защото току провлачваше крак, за да измъкне камъка изпод него.подвикна на приятелите си, докато се отдалечаваха.
Последва проскърцване. Мъжът беше седнал на кутията. Свали си обувката и докато я тръскаше, за да извади камъка, шпилките проскърцаха отново. Обу се, завърза обувката и изтича след приятелите си.
Реми най-после издиша и се подпря на Сам. Поседяха неподвижни няколко минути и тя отноно поледна навън.
- Чисто е!
Изпълзяха от кутията и я разглобиха. Сам извади еднa запушалка от фибро-оптичния апарат, вкара я на няколко сантиметра в дупката, отгоре допълни с пръст, след което стъпи няколко пъти върху мястото, та да го заравни. Двамата с Реми се oтправиха към края на пазара, понесли частите на кутията. Чуха как пали кола. Пристъпиха в сенките на една стена и изчакаха колата да спре до тях с изключени фароне. Нурин излезе и отвори багажника. Поставиха вътре разглобената кутия, а след нея и раниците. Качиха се в колата и поеха към хотела.
Сам се обади по телефона.
- Сам?
- Да. aз съм. При вас е около пет следобед, нали?
- Да. А при нас е пет сутринта.
- Реми току-що ти изпрати записа от вътрешността на гробницата, включително и посланието.
- Получихме го и е невероятно. Давам ви Албрехт.
- Сам! Онези другите знаят ли кьде е гробницата?
- Не. Когато ги видяхме, сякаш чакаха нещо, а не търсеха. Просто седяха на маса в едно кафене.
- Тогава ви умолявам да не разкопавате нищо. Не е толкова важно ние да отворим гробницата на Мунджук, а ако опитате, може и двамата да зaгинете. Щом пристигнем, ще изпратя писмо и магнитната карта с локацията на Тapaзкия университет и на представители на правителството. Страната ужасно много се гордее с културното си наследство и заслужават това повече от нас.
- Когато пристигнете къде? Тук?
- В Рим, Сам. В Рим!
- Какво?
- Ето какво пише в посланието: „Аз съм Атила, син на Мунджук. Баща ми е мъртъв и ще ме изпратят при римляните, за да заздравят мира с тях, но един ден Рим ще е мой. Тук ще намерите баща ми, но мен ще погребат в Рим, гост на дъщеря на Флавиите.“
- Това дава ли ти идея за точно местоположение?
- Да, абсолютно! - отвърна развълнувано Адбрехт. - Бил съм там!
Селма се включи.
- Сам? Вече съм уредила полета ви. Чартърният самолет ше ви чака на летище Тараз днес по обед. Изключително скъпо е, но ще ви откара до Рим, където ще ви чакаме. Ще сме отседнали в Гранд хотел “Сейнт Реджис“.
Реми каза:
- Ще се опитаме да го вместим в наситената си програма. Чао, Селма! Ще се видим там.
Нурин ги остави пред хотела и върна колата в гаража. Сам и Реми се качиха в стаята си. Отвориха вратата и останаха вцепенени на прага.
Стаята беше старателно претърсена. Матраците и рамките на леглата бяха подпрени на стената, а всички чекмеджета от шкафчетата - подредени в спретнати купчинки. Столовете бяха обърнати с краката нагоре. Всички възглавници бяха разрязани. Кърпите от шкафчетата сега висяха върху завесата на душа. Чергата стоеше навита до една от стените.