Реми каза:
- Изразът „преобърнаха ни стаята” няма да върви в случая, нали? Това е най-културният взлом, на който сме попадали.
- Професионалисти са. Били са тихи, за да не разберат нищо останалите гости и служителите.
- Какво ще правим?
Внезапно Сам възкликна:
- Нурин! O, не!
Затвориха вратата и побързаха към стаята на Нурин. Почукаха, но никой не отговори. Изтичаха навън, към задната част на сградата. Зърнаха го още отдалеч заедно с двама от хората на Поляков. Единият го държеше на мушка, а друтият го удряше. Нурин се беше сгънал на две и се опитваше с ръце да предпази главата си.
Сам и Реми приближиха тихо, като се надяваха, че стенанията на Нурин ще заглушат стъпките им. У дома се бяха подготвяли с години за всякакви неприятни ситуации, за които можеха да се сетят. Знаеха, че най-сериозният риск ceга е мъжът с оръжието и че трябва да го атакуват едновременно.
Щом приближи достатъчно, Реми се хвърли напред. Тя наклони лаптопа в ръцете си, така че острият му ръб да улучи мъжа по главата.
В последния миг мъжът чу или долови движението на Реми. Обърна се и компютърът го халоса право във веждата Лаптопът продължи траекторията си надолу и счупи носа му.
Междувременно мощният юмрук на Сам строши две от ребрата му и го накара да се превие одве. Сам сграбчи дланта с пистолета и усука ръката на мъжа зад гърба му, след това едновременно го заби в колата с лицето напред и изтръгна оръжието.
Другият се отдръпна от Нурин с вдигнати ръце, ала младият шофьор се оттласна от колата с крака и заби глава в слънчевия му сплит, подобно на защитник от американския футбол, като го блъсна в стената на хотела. Онзи се свлече на асфалта, стиснал гръдния си кош, и запъшка. Нурин добави ритник в лицето му. Сам бързо изтича при Нурин и го избута по-далеч, като клатеше глава.
- Не, Нурин! Моля те! Не искаме да убиваме никого! Тонът на Сам поуспокои Нурин и като че ли го върна към обичайното му спокойствие. Той кимна, облегна се на колата и докосна окървавената си уста.
Сам посочи към двамата руснаци и описа с жест, че иска да ги върже. Шофьорът извади от багажника силиконово въже. Сам върза ръцете и краката им едни за други, а после натъпка устите им с парцали и ги прикрепи с лепенки. Отвори шофьорската врата и побутна Нурин към нея.
- Трябва да тръгваме веднага. Моля те, карай!
Нурин запали колата и ги погледна, още замаян от побоя и несигурен дали е разбрал точно какво иска Сам от него. Двамата се качиха и Реми отвори лаптопа.
- Изумително колко са здрави тези машинки - промърмори тя, докато пишеше „летище“ в търсачката.
Появи се голяма цветна снимка на голямо летище - приличаше на Хийтроу, с разнообразни самолети един до друг на терминала. Тя потупа по рамото Нурин и наклони монитора към него.
След това увереността му се възвърна и той бързо пое към летище „Тараз“, на югозападния край на града. Почти цялото движение беше към града - работници, търговци и хора от провинцията.
Реми продължаваше да пише в търсачката. Намери карта на южен Казахстан, после нагласи екрана, така че да показва маршрута от Тараз до Алмати. Когато Нурин достигна летището, тя му го показа. Посочи картата и каза:
- Връщай се у дома в Алмати, Нурин! - А после посочи себе си, Сам и накрая летището. - Ние си заминаваме.
Описа с ръка излитането на самолет. Сам извади всичките тенге от портфейла и джобовете си, после почти всичките си американски пари, подаде ги на Нурин и го потупа по рамото.
- Благодаря ти, Нурин! Ти си смел мъж. Сега се връщай в Алмати, преди някой да открие двамата руснаци.
С Реми излязоха от колата, махнаха на Нурин и влязоха в летището. Реми спря, когато Сам отиде на гишето, и се върна до входа, за да погледне навън. Нурин излизаше от паркинга. Щом стигна завоя за магистралата, си сложи слънчевите очи и свърна на изток към Алмати.
В късния следобед Сергей Поляков слезе от самолета в Тараз. Мразеше да напуска Нижни Новгород - не беше толкова млад вече, а и беше достатъчно богат. С удоволствие би отишъл с Ирена в Париж, Барселона или Милано, но не му се идваше в това забравено от Бога място, до което на всичкото отгоре пътува едно денонощие И ето го - насред купчина писък и скали. Преди да замине, разбра само, че Сам и Реми Фарго са били забелязани в Тараз. Не можеше да повярва, че продължават търсенето, сякаш нищо не им се е случило. Знаеше, че американците често искат помощ и дори физическа подкрепа от различни свои съюзници и от властите. Но да идват тук си беше чиста лудост. Сам Фарго току-що беше спасил жена си от Поляков и го беше принудил да изгори собствената си кьша. Не бяха ли чували за отмъщение?