Но да не забравяме, че той не бе обикновен човек. И макар и болен, черните му очи, вперени в нас, светеха.
Насилих се да го погледна право в тях, все едно гледах куче, готово да ме нападне.
— Не ти трябват двама заложници. Пусни я.
— Нямам нужда от заложник — каза той дрезгаво.
Устните му се изкривиха, сякаш ми се присмиваше.
— Мислиш, че не те помня ли? Копаеше онези малки дупки. Май не си толкова умен на колкото се правиш.
Изобщо не съм умен.
— И защо ни доведе тук?
— Доведох нея, ти ни последва.
— Тогава защо дойде да ме вземеш?
Монк извърна глава настрани и се изхрачи в ъгъла на помещението, след това облегна гръб на скалата. Дишането му бе станало по-равномерно, но все още звучеше сякаш въздухът излиза от продънен мях.
— Питай нея.
Обърнах се към Софи, която още трепереше, притисната до мен.
— Аз… Чухме, че викаш. Когато замлъкна, помислих… помислих…
Погледна ме отчаяно и отново ме обзе безпокойство, което нямаше нищо общо с Монк.
— Казах му… Казах му, че ще можеш да му помогнеш.
Да помогна? Да помогна на Монк?
— Нищо не разбирам.
Софи хвърли неспокоен поглед към него.
— Той… той казва, че не може…
— Той не казва, по дяволите, наистина не мога! — Викът му отекна в малкото помещение. — Опитвам се, но не мога! Там няма нищо! Преди нямаше значение, но сега вече има.
Монк прокара изранени ръце по главата си, при което наболите косми издадоха стържещ звук. Устата му се раздвижи и думите сякаш с мъка се отрониха:
— Искам да разбера какво съм направил.
В клаустрофобичното помещение времето сякаш не съществуваше. В някакъв момент си бях строшил часовника, така че циферблатът му бе напукан. Стрелките бяха спрели някъде между два и три часа. Не че тук долу това имаше особено значение. Светлината на фенера създаваше някаква странна неземна атмосфера, която се подсилваше от приспивното свистене на газовата печка. Димът й само затрудняваше дишането на Монк, но въздушното течение беше достатъчно, така че нямаше опасност да се отровим.
И това беше нещо.
Седях върху едно нагънато пластмасово платно, а Софи се бе сгушила до мен. Монк се бе успокоил сред първото си избухване. Изглеждаше изтощен, седеше приведен напред, главата му висеше между сгънатите му колене, които той бе обгърнал с ръце, като че ли за да се защити от нещо. В тази поза изглеждаше странно уязвим. От известно време стоеше неподвижен и равномерното му дишане ме караше да мисля, че е заспал. Наведох глава към Софи, без да го изпускам от поглед.
— Какво искаше да каже? — попитах аз шепнешком.
— Не знам…
— Все нещо трябва да е казал. Защо иска да му помогна? За какво да му помогна?
— Не знам! Толкова ми е лошо, а и светлината е прекалено ярка.
Преместих се така, че тялото ми да закрие фенера.
— Софи, това е много важно. Трябва да ми кажеш.
Тя започна да разтрива слепоочията си, поглеждаше уплашено към Монк.
— Той… той казва, че не може да си спомни да е убил момичетата. Не само къде ги е погребал, нищо не си спомня! Иска… мисли, че мога да му помогна, защото му казах, че мога да му помогна да открие гробовете, независимо че е забравил къде са. Но тогава нямах предвид, че мога да му върна паметта. О, Господи, не вярвам, че това наистина се случва!
Усетих как цялата започва да се тресе. Притиснах я по-силно до себе си.
— Продължавай.
Софи изтри очите си.
— Затова е копаел около гроба на Тина Уилямс. Мислил е, че… мислил е, че ако открие гробовете и види труповете, ще си спомни. Затова е тръгнал след нас, след като ни видя там, познал ме е. Но аз… аз не мога да направя подобно нещо, нямах това предвид, когато му казах!
— Ш-шт, знам.
Погалих я по гърба, като продължавах да наблюдавам Монк. Господи!
— Какво искаше да каже преди малко, че преди не е имало значение, но вече има?
— Не… не знам. Но му казах… Казах му, че ти можеш да му помогнеш. Само това ми дойде на ум, когато те чух да викаш. Господи, толкова съжалявам, аз съм виновна за всичко!
Държах я в ръцете си, докато тя плака до изтощение и накрая заспа. Аз самият бях страшно изморен, всичко ме болеше, но трябваше да остана буден. Седях, вперил поглед в неподвижното тяло на Монк, и отчаяно се питах какво да правя. Всички смятаха, че лъже, като казва, че не си спомня къде бяха погребани сестрите Бенет. Сега… и аз не знаех какво да мисля.