Бързо отместих поглед. Опитвайки се да изглеждам съвсем равнодушен, взех един от блистерите с антибиотик, които се търкаляха на пода до мен.
— Това няма да помогне на белодробната ти инфекция.
— Откъде знаеш?
— Едно време бях лекар.
— Майната ти.
Оставих лекарството сред боклуците на пода.
— Добре, щом не искаш, не ми вярвай. Но този антибиотик е за възпаление на пикочните пътища, не на белия дроб.
Очите на Монк блестяха като черно стъкло. Той погледна към Софи, чиято глава лежеше в скута ми.
— Какво е това? — попитах бързо аз и побутнах пълната с пръст торба до крака ми.
Това беше първото, за което се сетих.
Той очевидно се колебаеше дали да ми отговори, но поне отклоних вниманието му от Софи.
— Лисича пикня.
— Лисича… какво?
Той вдигна обутия си в ботуш крак.
— За кучетата.
Това донякъде обясняваше причината за вонята. Лисиците използват силно миришещата си урина, за да маркират територията си. Монк се мажеше с пръст, взета от леговище на лисица, с надеждата да замаскира собствената си миризма. Отново се сетих, че има нещо, което непременно трябва да си спомня, но сега не можех да мисля за това.
— Заблуждава ли ги?
Знаех, че това е невъзможно, но не възнамерявах да му го казвам.
— Не кучето. Водача му.
Бях го подценил. Полицейското куче можеше да го проследи независимо с какво се бе намазал. Но ако неопитен водач усетеше миризмата на лисица, можеше да реши, че кучето е тръгнало по грешна следа.
— Какво е това място? — попитах аз. — Мислех, че тук наоколо няма пещери.
— Всички мислят така.
Включително и полицията.
— Тук ли се криеше миналия път?
Той вдигна рязко глава.
— Мамка му, от никого не се крия! Винаги слизам тук!
— Защо?
— За да се отърва от хора като теб. А сега млъквай!
Той започна да рови из боклуците по пода и извади парче шоколад. Скъса обвивката му и го захапа така, сякаш умираше от глад. След като го изяде, отвори една бутилка с вода и наклони главата си назад, за да отпие. Докато гледах как адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу, усетих колко пресъхнало е гърлото ми.
Хвърли празната бутилка настрани, след това кимна към Софи.
— Събуди я.
— Има нужда от сън.
— Искаш ли аз да я събудя?
Кървавата му ръка се протегна към Софи. Отблъснах я, без да се замисля. Монк застана съвсем неподвижно, вперил черните си очи в мен.
— Не е добре — започнах аз. — Ако искаш да ти помогне, трябва да я оставиш да си почине. За бога, току-що претърпя катастрофа.
— Не знаех, че ще се преобърне така.
Гласът му звучеше мрачно. Погледна отново към Софи и този път забеляза избледняващата синина върху лицето й.
— Какво й се е случило?
— Не знаеш ли? Някой е нахлул в къщата й и я е нападнал.
Нещо сякаш проблесна в тъмните му очи. Широкото му чело се намръщи и по него се появиха дълбоки гънки.
— Всичко беше обърнато наопаки. Нея я нямаше. Не бях… Не можех…
Той сложи ръце върху плешивата си глава и започна едва доловимо да мърмори нещо.
— Какво не можеш? — опитах се да го притисна аз.
— По дяволите, не мога да си спомня!
Викът му отекна в малкото помещение. Започна да блъска главата си с длани, като че ли искаше да се самонакаже.
— Опитах отново и отново, но нищо не излиза! Ти нали си лекар, кажи какво ми е?
Не можех да намеря отговор на този въпрос.
— Бях общопрактикуващ лекар, но има специалисти…
— Майната им! — слюнки хвърчаха от устата му. — Какво знаят тези копелета в бели престилки?
Този път проявих достатъчно разум и замълчах. Като че ли част от гнева му го напусна. Отваряше и затваряше големите си ръце, вперил поглед в Софи. Тя още не се бе събудила.
— Ти и тя… Тя ти е гадже.
Точно щях да отрека, но нещо отвътре ме възпря. Така или иначе Монк не очакваше да му отговоря.
— И аз имах гадже.
Сключи ръце и ги сложи зад врата си.
— Убих я.
27
До петнайсетата му година животът на Монк вече е бил предопределен. Останал сирак още при раждането си, той се чувствал изолиран не само защото другите го избягвали заради физическите му дефекти, но и защото се страхували от необикновената му сила. Няколкото приемни семейства, които се съгласили да отглеждат уродливото мрачно момче, скоро го отпращали потресени. Когато навлязъл в пубертета, той бил по-силен от повечето възрастни мъже и насилието се било превърнало в негова втора природа.