И тогава започнали белите петна в паметта.
В началото не си давал сметка за това. Повечето пристъпи ставали през нощта, така че единственият резултат от тях били сънливост и замаяност на следващия ден, както и необясними наранявания по ръцете му. За съществуването на проблема се разбрало, когато Монк попаднал в изправителен дом. Поведението му през нощта плашело другите обитатели. Той избухвал, смеел се като полудял и всеки опит да бъде усмирен, водел до пристъп на ужасяващо насилие. На следващата сутрин не си спомнял нищо.
В началото вярвал, че обвиненията и последвалите наказания не били нищо друго, освен нов начин да бъде измъчван. В резултат на това станал още по-агресивен и допълнително се изолирал от останалите. Никога не му минало през ума да поиска помощ, а дори и да му предложели такава, той със сигурност щял да я отхвърли. Не че някой се опитал да му помогне. Психолозите в затвора го окачествявали като „асоциален“, „неспособен да контролира импулсите си“ и „склонен към социопатия“. Един поглед бил достатъчен, за да се потвърдят и най-лошите съмнения. В очите на хората той бил изрод, чудовище.
Когато пораснал, започнал да обикаля из тресавището. Суровият пейзаж с огромните скали и бодливи храсти му действал успокояващо. Преди всичко обаче там той можел да остане насаме със себе си. Един ден открил обрасла с растителност дупка в една могила. Била изоставена минна шахта, макар че по онова време Монк не знаел това. Така пред него буквално се открил един съвсем нов свят. Той съзнателно започнал да издирва старите мини и пещери под повърхността на Дартмур, проучвал ги и понякога дори оставал да спи там. Прекарвал в тъмните студени тунели почти толкова време, колкото и в порутената каравана, която наричал свой дом. Там долу нищо не се променяло, не се усещала дори смяната на деня и нощта, нито тази на сезоните. Това го карало да се чувства на сигурно място. Застинал във времето.
Дори пристъпите на загуба на памет станали по-редки.
Една вечер на път към тресавището видял бандата. Не бил идвал тук повече от седмица, защото работел на един строеж, за да изкара малко джобни пари. След като си набавил някакви, нуждата да остане сам надделяла. Имал чувството, че нещо го измъчва отвътре, бил объркан, а това състояние често предхождало пристъпите му.
В първия момент не обърнал никакво внимание на младежите с качулки, събрали се под счупената улична лампа.
На земята имало повален човек, а те се били скупчили около него като глутница вълци. Монк не се поинтересувал какво става и сигурно щял да отмине, ако младежите от бандата не взели да му се подиграват. Жестокият им смях прокънтял в съзнанието му като ехо от детството. Монк повалил с юмруци двама-трима от тях и младежите се разпръснали. Момичето продължавало да лежи на земята. Ръцете на Монк го сърбели да удари още някого, но момичето го погледнало без никакъв страх в очите. Дори му се усмихнало срамежливо.
Тя се казвала Анджела Карсън.
— Значи си я познавал?
Въпросът се изплъзна от устата ми, преди да успея да се спра. Според докладите един свидетел забелязал Монк в близост до жилището на третата му жертва малко преди убийството, но се смяташе, че я е проследил. Никой никога не бе предположил, че е познавал Анджела Карсън, да не говорим за това, че двамата са имали някаква връзка.
Изражението в очите на Монк беше достатъчно красноречиво.
След първата им случайна среща двамата се почувствали привлечени един към друг. И двамата били самотни и отхвърлени от обществото, макар и по различен начин. Анджела Карсън била почти напълно глуха и за нея било по-лесно да общува със знаци, отколкото с думи. Монк не знаел този език, но двамата някак си успявали да контактуват. В обикновеното младо момиче той най-после открил човек, който нито се страхувал, нито се отвращавал от него. Що се отнася до нея, огромната му сила й действала успокояващо. Той започнал да я посещава вечер, когато в тъмното рискът някой от съседите да го забележи бил по-малък.
Не след дълго тя го поканила да пренощува при нея.
След като двамата започнали да се виждат, моментите на загуба на памет станали по-редки. Той бил по-спокоен и не избухвал толкова често. Дори започнал да си мисли, че онези негови състояния са минало. Въпреки това много внимавал да не заспи.