Но една нощ заспал.
Твърдял, че няма никакъв спомен от случилото се, само това, че бил до леглото й. Полицаите заудряли по вратата и заплашили, че ще я разбият. Наоколо царели страшен шум и бъркотия. Ръцете му били покрити с кръв, но тя не била негова.
Погледнал надолу и видял Анджела Карсън.
В този момент Монк загубил всякакъв контрол над себе си. Когато полицаите нахлули в стаята, той яростно ги нападнал. След това хукнал и бягал, докато краката му го държали, като напразно се мъчел да избяга от спомена за окървавената стая.
Несъзнателно се отправил към тресавището и се скрил под земята.
Полицаите, които го преследвали, изобщо не разбрали какво става в съзнанието му. Той се опитвал да избяга от себе си, не от тях. След няколко дни студът и гладът го принудили да излезе навън. Бил загубил всякаква представа за време и когато се показал, навън било нощ. Откраднал малко дрехи и храна, както и някои вещи, които му били необходими, и преди разсъмване отново слязъл под земята.
Следващите три месеца прекарал повече време под храсталаците и пирена на тресавището в Дартмур, отколкото на открито. Излизал на въздух и светлина само за да се премести в друга система от тунели, да открадне храна и да провери примките за зайци, които бил заложил. Светът на повърхността само му напомнял кой е и какво е извършил. Долу под земята той можел да зарови всичко.
Да забрави.
Тъй като не го било грижа за себе си, той ходел на места и се завирал в тунели, в които никой друг не би посмял да влезе. На два пъти му се налагало да се изравя, след като покривът над него се срутвал. Един път за малко не се удавил, тъй като тунелът, в който се намирал, се напълнил с вода от проливните дъждове. Друг път се скрил в сенките и останал незабелязан от група пещерняци, които били само на метри от него. Оставил ги да отминат, но от този ден започнал да търси по-уединени места.
Пристъпите продължили, но под земята той ги осъзнавал много слабо. Понякога се събуждал в друга пещера или тунел, а не в тези, в които бил заспал, без да си спомня как се е озовал там. Започнал да спи с фенерче в джоба, защото се страхувал, че тези случаи може да се повторят.
Един ден установил, че върви покрай пътя посред бял ден. Бил объркан, дрехите му били мръсни, мислите — неясни. Нямал никаква представа къде се намира и какво прави там. И тогава полицията го открила.
За първи път чул за Тина Уилямс и Зоуи и Линдзи Бенет, когато го обвинили в убийството им.
— Тогава защо се призна за виновен? — попитах аз.
Монк разсеяно се почеса по ръката, черните му като копчета очи бяха вперени в една точка.
— Всички казваха, че аз съм го направил. Открили са вещите им в караваната ми.
— Но щом не можеше да си спомниш…
— Да не мислиш, че ми пукаше?
Той впери поглед в мен, но изглежда и това му струваше усилие. Сви се и отново се разкашля. Пристъпът беше по-силен и когато отмина Монк, едва си поемаше въздух.
Протегнах ръка към китката му, без да се замисля.
— Чакай да ти премеря пулса…
— Ако ме докоснеш, ще ти счупя ръката.
Моментално се дръпнах. Монк се облегна на скалата и ме изгледа с подозрение.
— Ако наистина си лекар, защо копаеш трупове? К’во си мислиш, че ще ги съживиш ли?
— Не, но мога да помогна на полицията да открие убиеца.
Съжалих в момента, в който го казах. Гърдите на Монк отново започнаха да свирят и реших, че пак ще се закашля, но след малко разбрах, че всъщност се смееше.
— Все така се правиш на голям умник — избоботи той.
Но скоро смехът му затихна. Гърдите му свиреха при всяко поемане на въздух, а лицето му бе облято в пот. Черните му очи изглеждаха потънали дълбоко в покрития с жълтеникава кожа череп.
— Значи инфарктът е бил истински? — отбелязах аз.
Монк прокара ръка по главата си, палецът му попадна във вдлъбнатината на челото му. Изглежда, това му действаше успокояващо.
— От кокаина.
Трябваше ми малко време, за да разбера какво иска да каже.
— Взел си свръхдоза кокаин? Нарочно?
Голямата глава кимна в знак на съгласие. После Монк я разтърка с ръце.
— Колко?
— Достатъчно.