Това обясняваше как Монк бе успял да заблуди лекарите. Освен че вдига рязко кръвното налягане, свръхдозата кокаин предизвиква тахикардия, опасно ускорява сърдечния ритъм и го прави неравномерен. Симптомите лесно можеха да се приемат като начало на инфаркт и бяха не по-малко смъртоносни. Съдейки по състоянието на Монк, сърдечносъдовата му система беше увредена, може би дори бе прекарал инфаркт. Като се добави и белодробната инфекция, цяло чудо бе, че е още жив. Ето защо със Софи бяхме успели да му се изплъзнем при Черната скала.
Бил е много зле, затова не успя да ни настигне.
— Можеше да умреш — казах му аз.
Той сви устни.
— И к’во от т’ва?
— Нищо не разбирам. Чака десет години. Защо точно сега реши да избягаш?
Устните му потрепнаха и в началото реших, че се усмихва. След това видях изражението на очите му и разбрах, че далеч не беше така.
— Защото копелетата са ме натопили.
До този момент бях готов да повярвам в думите му. Дори, опазил ме Бог, да изпитам съжаление към него. Монк бе способен на много неща, но никак не му се отдаваше да се преструва. Можех да се закълна, че странният пристъп, на който бях станал свидетел, е истински, но това сега бе чиста параноя. Сигурно по лицето ми е проличало какво си мисля.
— Мислиш, че съм луд, нали?
— Не, аз…
— Не смей да ме лъжеш!
Беше протегнал глава напред и впил яден поглед в мен. Внимавай!
— Защо смяташ, че са ти погодили номер?
Той задържа погледа си върху мен известно време, след това огледа изранените си юмруци. Този, който бе удрял в скалата, още кървеше, но изглежда това ни най-малко не го притесняваше.
— Дочух, че оня, новият копелдак, казал, че видял някой да рови под караваната ми, преди полицията да я обискира. По-казал му няк’ва заповед и му заявил, че т’ва е работа на полицията. Казал му да се разкара и го заплашил, че ако каже на някой к’во е видял, ще го обвинят в педофилия и ще го хвърлят на лудите в затвора. В негов интерес било да си държи устата затворена. Оня така и направил. Не казал нищо на никого, докато не го пратили в „Белмарш“ и там започнал да се надува пред останалите. — Монк изви глава и се изплю. — Мислел си, че никога няма да разбера.
Думите му не звучаха параноично, както очаквах. Именно червилото на Зоуи Бенет и четката за коса на сестра й под караваната на Монк бяха накарали всички да повярват във вината му. Разбира се, той нямаше откъде да знае това, но въпреки всичко…
— Затворникът… — започнах аз.
— Уокър. Дарън Уокър.
— Каза ли ти името на полицая?
— Детектив Джоунс.
Името не ми беше познато, но това не означаваше нищо.
— Може да те е излъгал.
— Не и след онова, което му направих.
По лицето на Монк не бе изписано никакво съжаление. Устните му отново се извиха в присмехулна усмивка.
— Трябваше да ми го каже по-рано.
Когато ми съобщи за бягството, Тери спомена, че Монк е пребил друг затворник до смърт. Пазачите, които са се опитали да го спрат, са били изпратени в болница. Учуден съм, че не си чул за това. Опитах се да преглътна, но устата ми беше пресъхнала. Посочих към стек с бутилки вода.
— Може ли да пийна малко?
Той само сви рамене. Отворих една с треперещи ръце. Водата облекчи пресъхналото ми гърло, а и това, че ми позволи да пия, беше добър знак.
Изпих половината, другата оставих за Софи, когато се събуди.
— И къде е мястото на Уейнрайт във всичко това? — попитах аз и затворих бутилката. — Защо го уби?
Очаквах Монк да ми каже, че и това не може да си спомни. Той се изкашля и се изхрачи на пода, преди да ми отговори.
— Не съм го убил.
— Жена му те е разпознала, в цялата къща има следи от твоето ДНК.
— Не казвам, че не съм бил в къщата, казвам само, че не съм го убил. Падна по стълбите. Дори не го докоснах.
Не беше невъзможно. Тялото на Уейнрайт лежеше близо до първото стъпало, може би си е счупил врата при падането. Да откриеш Монк в дома си би било ужасно преживяване, особено за човек, страдащ от деменция.
— Защо изобщо си ходил в къщата им? Едва ли смяташ, че Уейнрайт има нещо общо с обвинението срещу теб.
Монк бе хванал главата си с две ръце и впил очи в Софи. Тя се размърда в съня си и се намръщи, сякаш бе усетила погледа му.
— Не знаех какво правя, след като не я открих. Реших, че той може би знае къде е. Или че просто знае нещо. Взех да копая дупки в тресавището също като него, надявах се това да ми помогне да си спомня. Не очаквах вие двамата да се появите — каза той и се ухили зловещо.