— И вие не очаквахте да ме видите, нали? — продължи Монк. — Бяхте толкова уплашени, че направо надушвах страха ви. Ако не бях така изморен от копаенето на шибаните дупки, щях да ви настигна.
Затова, обзет от отчаяние, същата нощ бе потърсил единствения човек, за когото се бе сетил. Не беше трудно да го открие, името му фигурираше в телефонния указател.
— Уейнрайт беше болен, с нищо не можеше да ти помогне.
Монк вдигна рязко глава.
— Откъде да знам? Да не си мислиш, че съжалявам, че е мъртъв? Не съм забравил как надутото копеле се отнесе към мен като към боклук. Така или иначе щях да му счупя врата, така че добре се отърва.
— Не мисля… — започнах аз, но като че ли някой бе натиснал някакъв бутон.
— Онези копелета са ме натопили! Цели десет години си мислех, че съм толкова луд, че не мога да си спомня какво съм направил! Десет шибани години!
— Ако не си убил момичетата…
— Хич не ми пука за тях! Но ако са ме натопили за това, може да се ме натопили и за другото. За Анджи!
Черните му очи светеха трескаво като на луд. Изви рязко глава, челюстта му започна да трепери.
— Гаднярите са ме излъгали, накарали са ме да си мисля, че съм убил и нея. Разбираш ли? Може да не съм го направил и на всяка цена трябва да си спомня!
Изгубих всякаква надежда, че мога да разговарям с него разумно. Монк не искаше да възстанови паметта си, искаше само да получи опрощение за смъртта на Анджела Карсън. Не знам каква беше съдбата на другите му жертви, но неволно или не, той я беше убил.
Каквото и да кажеше Софи, нищо нямаше да промени това.
— Виж, каквото и да си направил, ако е станало по време на един от онези пристъпи, вината не е твоя — започнах аз. — Има нарушения на съня…
— Млъквай, по дяволите! — изкрещя той, изправи се на крака и стисна юмруци. — Събуди я!
— Не, чакай…
Всичко стана толкова бързо, че дори не разбрах кога се приближи до мен. Удари ме с опакото на ръката си. Главата ми се извъртя на една страна, сякаш ме бяха ударили с греда. Паднах сред хартиите и боклуците на пода, а той сграбчи Софи.
— Хайде! Събуждай се!
Софи леко простена, тялото й беше съвсем отпуснато. Спуснах се към него, хванах ръката му точно, когато се канеше да я удари. Той ме отхвърли назад и аз се блъснах в скалата.
Но Монк не направи повторен опит да удари Софи. Впери поглед в юмрука си, сякаш една сега го забеляза. Беше същата ръка, с която бе блъскал в скалата, и докато гледаше кръвта, гневът го напусна също толкова бързо, колкото се бе появил.
Той отпусна ръка.
— Дейвид… — размърда се Софи.
— Тук съм.
Усетих вкуса на кръв в устата си, челюстта и зъбите ме боляха. Приближих са до нея; този път Монк не се опита да ме спре.
Софи разтърка главата си, сбърчила вежди от болка.
— Не ми е добре — каза тя завалено и в следващия момент повърна.
Задържах главата й, докато спазъмът премина. После тя издаде някакъв звук, нещо средно между изпъшкване и изхленчване, и закри очи от светлината на лампата.
— Главата ми… боли ме ужасно.
— Погледни ме, Софи.
— Боли…
— Знам, само ме погледни.
Отмахнах косата от лицето й. Тя присви очи и примигна. Обзе ме ужас — лявата й зеница беше нормална, но дясната бе разширена и огромна. Господи!
— Какво й е? — попита рязко Монк.
В гласа му имаше подозрение, сякаш се опитвах да го изиграя.
Софи се сви на кълбо, за да се скрие от светлината.
Поех дълбоко въздух. Спокойно. Не губи присъствие на духа.
— Мисля, че е хематом.
— Какво?
— Кръвоизлив. Кърви вътре в черепа. Трябва да я заведем в болница.
— За толкова тъп ли ме вземаш? — попита Монк и я хвана за ръката.
— Не я докосвай! — отсякох аз и го бутнах встрани.
Поне се опитах да го направя — беше като да пробваш да преместиш бут на животно. Все пак той не посегна повече към нея. Черните му безжизнени очи се вторачиха в мен. Усетих в него същото напрежение, което бях забелязал и преди, сякаш едва сдържаше да не се развилнее.