— Главата й се пълни с кръв — казах аз с треперещ глас. — Може да е от катастрофата или… или отпреди. Ако налягането не бъде освободено…
Ще умре.
— Трябва да я изведа оттук. Моля те.
Монк отчаяно кривеше уста, хриптенето му стана още по-дълбоко.
— Ти си лекар, не можеш ли да направиш нещо?
— Не, има нужда от операция.
— Мамка му! — изкрещя той и блъсна длан в стената.
В малкото помещение ударът прозвуча като пистолетен изстрел.
— Майната му!
Не му обърнах никакво внимание. Софи се бе отпуснала тежко върху мен.
— Софи, хайде, трябва да останеш будна.
Ако изпаднеше в безсъзнание тук долу, никога нямаше да успея да я измъкна. Тя се размърда едва-едва.
— Не искам…
— Трябва да се изправиш, махаме се оттук.
Монк ме блъсна с ръка в гърдите.
— Не! Тя обеща да ми помогне.
— Като я гледаш в това състояние, мислиш ли, че може да помогне на някого?!
— Тя остава тук!
— Тогава ще умре! — Целият треперех, този път от гняв. — Тя единствена се опита да ти помогне. Искаш ли да изцапаш ръцете си с още кръв?
— Млъквай!
Видях как юмрукът му лети към мен, без да имам шанс да го избегна. Сепнах се, когато той мина покрай лицето ми, ръкавът на якето му закачи бузата ми и Монк заби ръка в скалата до главата ми.
Не помръднах. Единственият звук беше хриптящото му дишане. Усещах вонящия му дъх. Отпусна ръката си и се отдръпна назад, гърдите му тежко се вдигаха и спускаха. Ръката му кървеше. Беше ударил скалата с всичка сила, няма начин да не я бе счупил.
Но дори и да го болеше, с нищо не го показа. Погледна подутите кокалчета на пръстите си, като че ли не бяха негови, и сведе поглед към Софи. Въпреки огромния си ръст изглеждаше жалък. Победен.
— Тя и без това нямаше да може да ми помогне, нали? — попита ме той. — Нищо нямаше да се промени.
Исках да му отговоря предпазливо, но не можах да измисля нищо и се отказах.
— Така е, нямаше.
Монк наведе глава, после отново я вдигна; уродливото му лице бе напълно безизразно.
— Хайде да я изведем оттук.
Използвах едно от шишенцата с амонячна сол, за да събудя Софи. Тя изстена в знак на протест и се опита да отдръпне глава. В най-добрия случай амонякът щеше да й помогне само временно, но поне нямаше да й навреди. Трябваше да я държа в съзнание, доколкото бе възможно.
Нямахме много време.
След травма на главата винаги има риск от поява на хематом. В някои случаи той се появява много бързо, в други му трябват седмици. Това са малки мехури в черепа, които се пълнят с кръв и упражняват натиск върху мозъка. При Софи хематомът се бе развивал с дни. Или е бил прекалено малък и скенерът не го бе засякъл, или тя бе напуснала болницата прекалено рано, преди лекарите да го открият.
И в двата случая трябваше да се досетя, че това може да се случи. Признаците бяха пред очите ми, а аз ги бях пропуснал. Реших, че причините за неясния й говор са алкохолът и умората, че главоболието се дължи на препиване.
А сега можеше да умре по моя вина.
Софи едва съзнаваше къде се намира. Можеше да се движи, но някой трябваше да я подкрепя. Монк ми помогна да я изведем от помещението, в което се намирахме, и стана ясно, че няма да можем да се върнем през тесните тунели, през които бяхме дошли.
— Има ли друг изход? — попитах аз.
На светлината на фенерчето Монк изглеждаше ужасно, но в момента се страхувах повече за Софи, която се бе отпуснала върху мен, отколкото от него.
— Има, но…
Дишането му бе станало още по-тежко.
— Какво?
— Няма значение — заяви той и тръгна през прохода.
В този момент светът около мен се сви и се ограничи до твърдите скали над главата ми и от двете ми страни и широкия гръб на Монк пред мен. Бях взел фенерчето, което лежеше на пода в помещението. Лъчът му бе слаб, но поне осветяваше стъпките ни. Ако паднех, щях да повлека и Софи със себе си.
Бях я прегърнал, така че по-голямата част от тежестта й да пада върху мен. Тя хлипаше от болка, думите й се сливаха, докато ме молеше да я оставя да легне да спи. Когато усетих, че повече не може да се държи на краката си, поднесох към носа й амонячната сол. Стараех се да не мисля какво ще се случи, ако загуби съзнание; за това, че животът и на двама ни беше в ръцете на един убиец, на когото нямахме никаква причина да вярваме.