Въздухът извън задушното помещение беше леденостуден. Зъбите ми тракаха от студ, Софи трепереше под якето си. По неравния под на прохода течеше вода. Бях чувал истории за пещерняци, които са се удавили в наводнени участъци на пещери. През последните няколко седмици беше паднал много дъжд, но все си повтарях, че Монк трябва да знае накъде ни води.
Стените на прохода се отвориха и влязохме в широка пещера със сводест таван, където се носеше лека студена мъгла, примесена с мирис на пръст. В затвореното пространство шумът от падащата вода бе направо оглушителен. На светлината на фенерчето видях как се спуска по каменните стени, пада шумно надолу и се събира в едно тъмно езеро. В далечната стена на скалата се виждаше вертикална цепнатина, точно над нивото на водата. Сърцето ми замря, когато спряхме пред нея.
— Оттук.
Монк трябваше да повиши глас, за да мога да го чуя през шума от водата. Насочих лъча на фенерчето към процепа, който нататък се стесняваше още повече.
— Накъде води?
— До един проход, който води към повърхността.
Въпреки плясъка на водата ясно чувах хриптенето в гърдите на Монк. На мъждивата светлина на фенерчето изкривените кости на черепа го караха да прилича на жив мъртвец.
— Сигурен ли си?
— Искаше да ти покажа друг изход. Ето ти го.
При тези думи той се обърна и тръгна по глинестия бряг и преджапа през единия край на езерото.
— Нали няма да ни изоставиш тук? — изкрещях след него.
Не последва отговор. Лъчът от фенерчето му подскачаше, докато той се отдалечаваше през изпълнената с вода пещера. Нивото на езерото се бе покачило, откакто бяхме дошли.
— Дейвид… какво…
Софи се бе отпуснала върху мен. Опитах се да преглътна страха, който ме задушаваше.
— Всичко е наред. Още малко.
Не знаех дали това е вярно, но нямах избор. Осветих пътя пред нас, притиснах я до себе си и двамата влязохме странично в тесния процеп на скалата. Той се губеше високо над нас и бе широк не повече от четиридесет и пет сантиметра. С усилие потиснах усещането си за клаустрофобия. С всяка крачка цепнатината ставаше все по-тясна.
Виждах дъха си на мъждивата светлина на фенерчето. Слабият лъч осветяваше мястото, където цепнатината правеше завой и продължаваше нататък. След като изминахме няколко метра, се обърнах назад, но наводнената пещера вече не се виждаше. Не че бе възможно да се върнем там. Нямаше място да се обърна, а движението назад бе немислимо, тъй като бях прегърнал с ръка Софи, която се движеше след мен. Почти я влачех, мъчех се да я крепя, докато бавно, като рак, се придвижвах напред.
Колко още остава? Казах си, че краят не може да е далече. Колкото по-навътре навлизахме, толкова по-силно ни притискаха скалите. Усещах ги върху гръдния си кош, твърди и непоклатими, те почти спираха дишането ми. Не мисли за това. Просто върви напред. Но колкото по̀ напредвахме, толкова по-трудно ставаше. Земята под краката ми беше неравна и всеки момент можех да се спъна. Отвесните скали ни притискаха от двете страни. Вече нямаше достатъчно място за двама ни; не можех да мина със Софи.
Наложих си да запазя спокойствие.
— Софи, трябва да измъкна ръката си. Трябва да се задържиш права за няколко секунди.
Гласът ми отскочи от скалите и прозвуча странно. Тя не ми отговори.
— Софи, чуваш ли ме? Събуди се!
Но Софи не помръдна. След като спрях, тя се бе отпуснала с цялата си тежест върху мен, така че едва я задържах права. Ако не бяха стените на цепнатината, сигурно нямаше да успея. С една ръка отчаяно се опитах да достигна до амонячните соли в джоба си, молейки се да не изпусна шишенцето или фенерчето. Отворих тапата със зъби и въпреки че задържах дъха си, очите ми се насълзиха от острия мирис на амоняк. След това с мъка се извърнах и поставих шишенцето под носа на Софи. Хайде! Моля те!
Тя изобщо не реагира. Опитах още веднъж, след това прибрах солите. Добре, само не изпадай в паника. Мисли. Единственият вариант беше първо аз да премина през тесния участък и след това да я изтегля след себе си. Но ако я изпуснех и тя паднеше…
Няма достатъчно място, където тя да падне, а и ти не можеш вечно да стоиш тук! Просто го направи! Ръката ми беше започнала да изтръпва. Опитах се да я измъкна изпод раменете й. Можеш да се справиш. Бавно и спокойно. Ръкавът на якето ми се ожули в твърдата скала, но тежестта на Софи ме държеше като закован на едно място. Колкото и да се мъчех, не можех да се освободя. Извих се, за да имам повече място, но горната част на тялото ми бе притисната между скалите като в менгеме. За момент не можех да мръдна на никъде, след това рязко се извърнах и застанах в първоначалното си положение, при което си издрах кокалчетата на ръката.