И все пак добре схванах заплахата в думите му.
29
Изписаха ме от болницата в късния следобед. След като Симс си тръгна, успях да поспя, но сънят ми беше неспокоен и няколко пъти се будих. Въпреки това се почувствах по-добре, малко по-бодър. В някакъв момент се появиха дрехите ми — бяха мръсни, но поне сухи, внимателно сгънати и поставени в найлонов плик. Калта и кървавите петна по тях бяха доказателство, че отминалата нощ е била съвсем реална, колкото и да не ми се искаше да е така.
Никой не можеше да ми каже нищо за Софи, но успях да убедя една от сестрите да провери как е. Тя ми съобщи, че операцията е приключила, но състоянието й все още е критично. Друго не можеше да се очаква след спешна кранеотомия, трябвало е лекарите или да пробият дупка в черепа й, или да отстранят парче кост от него, за да премахнат насъбралата се кръв.
Но новината съвсем не оправи настроението ми. Облякох се и зачаках неспокойно, докато накрая се появи една стажантка и ми съобщи, че мога да си тръгвам.
— Къде се намира интензивното отделение? — попитах.
Там беше много по-тихо, отколкото в спешното, но атмосферата беше някак напрегната. Сестрата не ми позволи да видя Софи, но при мръсните скъсани дрехи, които носех, и аз бих постъпил така на нейно място. Имах чувството за дежа вю, когато взех да обяснявах, че само искам да разбера как е. Тя обаче бе непреклонна и заяви, че може да даде подобна информация само на роднините.
— Ако кажете, че сте й съпруг или годеник, тогава може би… — добави тя многозначително.
Намекът беше съвсем ясен, но аз се поколебах.
— Доктор Хънтър!
Беше гласът на Софи. Обърнах се, колкото и да е странно, с надеждата да я видя оздравяла като по чудо. Но по коридора към мен вървеше друга жена. Лицето й бе подпухнало от плач, затова ми трябваше известно време да разпозная сестрата на Софи.
Точно щях да я попитам как е сестра й, но тя заговори преди мен:
— Какво правите тук?
Цялата трепереше, стискаше носната си кърпа така силно, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели.
— Исках да разбера как е Софи…
— Как може да е? Сестра ми лежи в интензивното отделение! Отвориха черепа й, ето как е! — Тя сгърчи лице. — Може да има мозъчни увреждания или, или…
— Съжалявам…
— Съжалявате? Как смеете да говорите така? Обещахте да се грижите за нея! Исках да я взема в дома си, където щеше да е на сигурно място. Вместо това, тя… тя…
Жената се обърна към медицинската сестра:
— Не искам този човек да се доближава до сестра ми! Ако се появи отново, в никакъв случай не го пускайте при нея!
Тя се извърна и тръгна бързо надолу по коридора. Сестрата ме погледна смутено.
— Съжалявам, но тя е най-близкият й роднина…
Кимнах. Нямаше какво повече да правя тук. Тежката врата на интензивното отделение безвъзвратно се затвори зад мен и аз се отправих към другата част на болницата.
Исках да видя още един човек, преди да си тръгна.
Препращаха ме от едно отделение в друго, докато най-накрая успях да открия Крос. В първия момент помислих, че спи. Очите й бяха затворени и аз, като истински страхливец, изпитах облекчение. Но когато доближих леглото й, тя ги отвори и впери поглед право в мен.
Изглеждаше ужасно. Косата й бе залепнала за черепа, лицето й бе още по-подуто и изранено от това на Софи, някакви ужасни жици и винтове държаха челюстта й затворена.
Сега, когато застанах пред нея, не знаех какво да й кажа. Стояхме така и се гледахме, после тя се пресегна и взе от нощното шкафче един тефтер. Написа нещо в него и го обърна към мен.
Не съм толкова зле, колкото изглеждам. Морфинът е страхотно нещо.
Ако някой ми беше казал, че в този момент ще мога да се разсмея, нямаше да му повярвам, но точно така стана.
— Радвам се.
Написа още нещо и отново обърна листа към мен.
Софи???
— Излезе от операция — казах аз, като старателно си подбирах думите. — В момента е в интензивното отделение.
Последва ново писане.
Милър е в съзнание. Сестрата каза, че пуска мръсни шегички.
Усмихнах се. Това беше първата добра новина от много време насам.
— Това е чудесно — поех си дълбоко въздух и продължих: — Виж, аз…