Естествено, нещата не се случиха точно така, както ги бяхме планирали, но никой от нас не съжаляваше. Въпреки че можехме да си позволим Кара да не работи, аз не се противопоставих на решението й да започне работа на половин ден, когато Алис тръгна на училище. Тя обичаше професията си, а и парите не ни бяха излишни. А и как можех да възразя, като се има предвид колко напрегната и поглъщаща беше собствената ми работа.
— Точно навреме — каза Кара, когато вдигна телефона. — Тук при мен има една млада госпожица, която се надяваше, че ще й се обадиш, преди да си легне.
Аз се усмихнах, а тя даде слушалката на Алис.
— Татко, нарисувах ти картина!
— Чудесно! Още едно конче ли?
— Не, нарисувах нашата къща, само че с жълти пердета, защото така повече ми харесва. Мама казва, че и на ней й харесали…
Докато слушах дъщеря ми, която развълнувано разказваше какво е правила през деня, усетих как ядът и разочарованието започнаха да ме напускат. Накрая Кара я изпрати да си мие зъбите и взе слушалката. Чух как се намести в стола до телефона.
— Е, как мина? — попита тя.
Фактът, че Уейнрайт ме бе изиграл, вече не ми изглаждаше толкова важен.
— Ами… можеше да е и по-зле. Тери Конърс е заместник главен инспектор, така че има поне една позната физиономия.
— Тери ли? Кажи му да предаде много поздрави на Дебора от мен — гласът й не прозвуча особено ентусиазирано. — Знаеш ли вече докога ще трябва да останеш там?
— Поне още няколко дни. Утре ще бъда в моргата, но ще започне издирването и на останалите гробове, така че зависи как ще потръгне работата.
Поговорихме още малко, докато стана време Кара да сложи Алис в леглото. Искаше ми се и аз да съм там, за да й прочета приказка. Измих се, преоблякох се и слязох долу. Съвсем бях забравил за предупреждението на собственика, че ще спрат да сервират, а двайсетте минути бяха почти изтекли. Докато поръчвах храна, той погледна многозначително към часовника си и сви неодобрително устни.
— Още две минути и щеше да бъде късно — отсече той.
— Значи имам късмет, че дойдох навреме.
Отдалечи се с поръчката ми, все още стиснал сърдито устни. Сега в помещението имаше доста хора, повечето от тях полицаи или вероятно свързани по някакъв начин с разследването. Имаше само една свободна маса, затова си взех чашата и се настаних там. На съседната седеше млада жена, която се хранеше разсеяно, докато четеше нещо от една разтворена папка, поставена до чинията й. Когато приближих масата, тя изобщо не вдигна поглед.
Собственикът дойде с приборите.
— Не можеш да седнеш тук, масата е резервирана.
— Никъде не пише, че е резервирана.
— Не е необходимо да пише — заяви той самодоволно. — Ще трябва да се преместиш.
Никак не ми се искаше да влизам в спор с него. Огледах се къде бих могъл да седна, но единственото свободно място беше на масата на младата жена.
— Имате ли нещо против…? — започнах аз, но собственикът ме изпревари и сложи шумно приборите на масата.
— Ще трябва да се сместите на една маса — заяви той и се отдалечи.
Младата жена вдигна поглед и ни изгледа учудено.
— Олицетворение на добро обслужване и очарование — усмихнах се аз неловко.
— Изчакайте да видите храната — каза тя и раздразнено затвори папката.
— Ще потърся да седна някъде другаде, ако ви създавам проблем — предложих аз.
Усетих, че за миг се поколеба, но след това махна с ръка и ми посочи стола.
— Няма нищо, аз и без това се нахраних — каза тя и остави вилицата си. — Ще вечеряте ли?
— Надявам се.
— Желая ви късмет — и тя побутна чинията си встрани.
Беше привлекателна по един особен ненатрапчив начин. Носеше стари дънки и широк пуловер, гъстата й меднокестенява коса бе прихваната с обикновена лента за коса. Направи ми впечатление на човек, който не се интересува особено как изглежда, а и нямаше нужда. Кара беше същата — каквото и да облечеше, винаги изглеждаше добре.
Хвърлих поглед към папката й. Макар че бе обърната на обратно, личеше, че е полицейски доклад.
— В разследването ли участвате? — попитах аз.
Тя съвсем преднамерено взе папката и я пъхна в чантата си.
— Вие журналист ли сте? — попита тя ледено.