— Притесняваш ли се? От това, че ще се срещнеш с Монк? — попита ме Кара предишната вечер.
— Разбира се, че не. — Трябва да призная, че любопитството ми надделяваше над всичко. — Не всеки ден човек има възможността да се срещне с истинско чудовище.
— Само гледай да не си прекалено близо до него.
— Мисля, че няма такава опасност. От всички нас се иска да стоим настрани. Освен това аз ще се крия зад полицията.
— Надявам се. — Кара не се засмя на шегата ми. — Как е Тери?
— Предполагам, че е добре. Защо питаш?
— Снощи се обадих на Дебора. Не се бяхме чували от много дълго време, затова реших да попитам как е. Звучеше доста странно.
— В какъв смисъл „странно“?
— И аз не знам. Разсеяна. Потисната. Не й се говореше. Помислих си, че може би не всичко между тях двамата е наред.
Дори и да беше така, Тери не би го споделил с мен. Никога не сме били толкова близки, че да си говорим за такива неща.
— Нямах много възможност да поговоря с него. В момента той е под страхотно напрежение. Може би това е причината.
— Може би — отвърна Кара.
Каквото и да се случваше в семейството на Тери, напрежението от провежданата полицейска операция започваше да му проличава. Имаше амбициран и напрегнат вид, който говореше за липса на достатъчно сън и прекалено много кофеин. Това надали беше особено учудващо, тъй като, доколкото разбрах, Симс бе поверил всичко на заместника си. Освен пресконференциите, на които много държеше да се явява лично. Той си бе присвоил заслугите за идентифицирането на трупа на Тина Уилямс и едва ли не всеки път, когато пуснех телевизора, виждах восъчното му лице, изправено пред фотоапарати и микрофони. Вчера през цялото време го цитираха: „Мъжът, отговорен за смъртта на Анджела Карсън, Тина Уилямс и Зоуи и Линдзи Бенет е заловен, но що се отнася до мен, не считам, че работата ми е приключила, докато не открия труповете на жертвите и не ги предам на семействата им.“
Тези думи подозрително много ми напомняха на онова, което бе казал, в палатката още първия ден. Няма да се учудя, ако още тогава е изпитвал въздействието им върху нас. И докато началникът му флиртуваше с камерите и ставаше все по-известен, Тери трябваше сам да върши черната работа. И преди, докато бе работил в лондонската полиция, бе участвал в разследването на обществено значими престъпления, но те съвсем не можеха да се сравняват със сегашния случай.
Надявах се, че ще се справи.
Той отново хвърли нервен поглед към часовника си, докато се придвижвахме по тракащите дъски.
— Всичко наред ли е? — попитах аз.
— Защо да не е? След малко един от най-опасните мъже в страната ще бъде докаран тук, а аз ще трябва да отговарям за него, въпреки че нямам никаква представа защо копелето най-неочаквано реши да ни сътрудничи. Да, всичко е просто прекрасно.
Погледнах го. Той се намръщи и прекара ръка през лицето си.
— Извинявай. Опитвам се да прехвърля всичко наум, за да съм сигурен, че не сме пропуснали нищо в подготовката.
— Мислиш ли, че той всъщност няма намерение да ни покаже къде са гробовете?
— Само Господ знае. Щях да се чувствам много по-добре, ако… По дяволите! Скоро всичко ще стане ясно — той погледна напред и по лицето му се изписа напрежение. — О, чудесно!
Софи Келър се появи от фургона, който играеше ролята на полева кухня, носейки в ръка чаша кафе, от което се вдигаше пара. Гащеризонът й беше прекалено голям и в него приличаше на момиченце, облякло работните дрехи на татко си. Гъстата й коса бе прихваната с обикновена лента, посипана с безброй сребристи капчици от ситния дъждец. С нея вървеше един приятен набит мъж на средна възраст, когото не познавах. Тя кимаше в знак на съгласие с нещо, което той казваше, но когато видя Тери, изражението й стана студено.
Двамата изобщо не се опитваха да прикрият взаимната си неприязън. Не знам дали причината за това бе нещо, случило се по време на някое предишно разследване, или между тях имаше вродена непоносимост, но двамата се държаха точно като куче и котка. Докато се приближавахме към тях, видях как лицето на Тери помръкна.
Софи не му обърна никакво внимание, но на мен ми се усмихна топло и леко постави ръка върху рамото ми.