Повече от година живеехме в една викторианска вила в Югозападен Лондон, а на мен все още ми се налагаше да я питам къде държи някои неща.
— Дартмур е обширен район, но не може да има толкова много трупове, заровени там.
— Дейвид — натърти Кара и хвърли многозначителен поглед към Алис, която закусваше.
Смръщих вежди и едва чуто промълвих „извинявай“. Обикновено много внимавах да не спомена пред петгодишната ни дъщеря някоя зловеща подробност, свързана с работата ми, но вълнението от предстоящото ме бе направило непредпазлив.
— Какво означава „жертви“? — изчурулика Алис, намръщи се съсредоточено и вдигна внимателно пълната лъжица, от която се стичаше кисело мляко с вкус на малини.
В момента това беше любимата й храна; наскоро беше решила, че вече е твърде голяма, за да закусва попара.
— Това е нещо, свързано с работата на татко — отвърнах аз, като се надявах, че няма да задава повече въпроси.
Имаше още много време, докато порасне и се сблъска с тъмните страни на живота.
— Защо са погребани? Те умрели ли са?
— Хайде, миличка, довърши си закуската — подкани я Кара. — Татко трябва да тръгва след малко, а и ти ще закъснееш за училище.
— Кога ще се върнеш? — попита ме Алис.
— Скоро. Ще се прибера още преди да усетиш.
Наведох се и я вдигнах. Телцето й беше топло и учудващо леко, но въпреки това винаги се изненадвах колко голяма е станала в сравнение с бебето, което беше — както ми се струваше — съвсем доскоро. Децата винаги ли порастват толкова бързо?
— Нали ще бъдеш послушна, докато ме няма?
— Аз винаги съм послушна — отвърна тя обидено.
Все още държеше в ръка пълната лъжица и малко от киселото мляко падна върху бележките ми, които бях оставил на масата.
— Внимавай — каза Кара, откъсна малко кухненска хартия и изтри млякото. — Ще остане петно. Дано не са някакви важни документи.
Алис, изглежда, се разстрои.
— Извинявай, татко.
— Няма нищо.
Целунах я и я поставих обратно на столчето й, след това събрах бележките си. Върху най-горния лист се бе образувало лепкаво петно. Прибрах всичко в папката и се обърнах към Кара:
— Трябва да тръгвам.
Тя ме последва в хола, където бях оставил пътната си чанта. Прегърнах я. Косата й ухаеше на ванилия.
— Ще ти се обадя по-късно, когато ще имам по-добра представа колко дълго ще отсъствам. Надявам се да не е повече от няколко дни.
— Карай внимателно — отвърна ми тя.
И двамата бяхме свикнали с пътуванията ми. Аз съм един от малкото съдебномедицински антрополози в страната и професията ми изисква да присъствам там, където откриеха труп. През последните години ме бяха викали да участвам в разследвания в чужбина, както и по всички краища на Великобритания. Работата ми често беше неприятна, но винаги изключително необходима, а аз се гордеех както с уменията си, така и с репутацията си на добър професионалист.
Не искам да кажа, че изпълнявам тази част от професионалните си задължения с удоволствие. Винаги ми беше неприятно, когато трябваше да напусна жена си и дъщеря си, но ставаше въпрос само за няколко дена.
Паркирах на мястото, посочено ми от полицая — сравнително равна площадка встрани от пътя, където бяха оставени всички полицейски коли и микробуси. Слязох от колата и се хванах за вратата, тъй като кракът ми се подхлъзна на калната трева. Въздухът миришеше на влага, пирен и изгорели газове. Отидох до багажника и извадих един гащеризон. Обикновено полицията осигурява необходимото предпазно облекло, но аз предпочитам да си нося свой собствен. Вдигнах ципа и взех алуминиевото куфарче, където държах нужните ми инструменти. Доскоро използвах един доста очукан куфар, но Кара бе успяла да ме убеди, че трябва да приличам повече на експерт-консултант, отколкото на амбулантен търговец. Както обикновено имаше право.
Една кола спря наблизо, докато си проправях път между паркираните полицейски превозни средства. Яркожълтият й цвят трябваше да ми подскаже за кого става въпрос, но в момента вниманието ми беше насочено другаде и не й обърнах никакво внимание, докато някой не ми подвикна:
— Значи успя да откриеш мястото, а?
Обърнах се и видях двама мъже, които слизаха от колата. Единият беше дребен и имаше остри черти на лицето. Не го бях виждал преди, но разпознах по-младия мъж до него. Беше висок, с приятна външност, движеше се със самочувствието на спортист и при всяка крачка самодоволно поклащаше широките си рамене. Не очаквах да срещна Тери Конърс тук, но в момента, в който видях колата, трябваше да се досетя, че е той. Яркото мицубиши беше любимата му играчка, с която той особено се гордееше. То нямаше нищо общо с невзрачните автомобили, обикновено използвани от отдела за разследване на криминални престъпления.