— Спомняш ли си това място?
Монк се загледа надолу, ръцете му се поклащаха от двете му страни. Устните бяха все така изкривени в подигравателна усмивка, но ми се стори, че сега в погледа му се четеше предпазливост.
— Не.
— Значи това не е един от гробовете?
— Казах ти, че са ей там.
— Изведнъж стана много сигурен. Преди малко твърдеше, че не можеш да си спомниш.
— Казах ти, че са ей там!
Пазачът с брадата сложи ръка върху рамото на Монк.
— Не надигай глас, смехурко, чуваме те.
— Майната ти, Монахан!
— Искаш ли пак да ти сложа белезниците?
Монк изглежда се ядоса, но Софи го заговори, преди той да успее да направи каквото и да било.
— Извинявай, Джером.
Голямата му глава се извърна към нея, а тя му се усмихна. Този път Тери не я прекъсна и аз предположих, че едно от нещата, които двамата бяха обсъждали, беше ролята й в днешното издирване.
— Никой не се съмнява в думите ти, но те моля да помислиш върху нещо. Сигурно си изкопал гробовете през нощта, нали така?
Това беше близко до ума — малко убийци биха рискували да погребат жертвите си посред бял ден. Но адвокатът на Монк не бе съгласен с този разпит.
— Не си длъжен да отговаряш, ако не искаш. Вече ясно казах, че…
— Млъкни.
Монк дори не го погледна. Когато спря поглед върху Софи, черните му като копчета очи изглеждаха замъглени.
— Винаги е нощ — кимна след няколко секунди той.
Не разбрах какво искаше да каже. Ако се съди по краткото мълчание на Софи, тя също не бе разбрала, но го прикри добре.
— Човек лесно може да се обърка в тъмното. Не е трудно да допуснеш грешка, когато по-късно се опитваш да си спомниш. Възможно ли е да си изкопал поне единия от гробовете тук? Или дори и двата?
Монк отмести поглед от Софи към могилата, после потърка с ръка плешивото си теме.
— Възможно е…
За момент изглеждаше напълно объркан. След това Тери заговори и онова, което ми се стори, че видях, изчезна.
— Нямам време за това. Какъв е отговорът ти — да или не?
Неочаквано гневът и лудостта отново нахлуха в погледа на Монк. Кривата маниакална усмивка се върна на лицето му и той се обърна към Тери:
— Не.
— Чакай, Джером, ти… — започна Софи, но вече бе пропуснала възможността.
— Е, това е. Да се връщаме — каза Тери и се заизкачва по ръба на падината.
— Но кучето вече е тук! — възрази тя. — Нека поне да опита!
Тери спря, явно не можеше да реши какво да направи. Останах с впечатлението, че няма да се съгласи, ако археологът не се беше намесил в този момент. Докато се разиграваше тази сцена, Уейнрайт продължаваше да сондира.
— Почти привърших — каза той и още веднъж заби сондата в земята. — Почвата тук не е толкова твърда, но понеже е торф, се съмнявам да…
Чу се звук от счупване, когато сондата удари в нещо. Уейнрайт замръзна на място. По лицето му се изписа замислено изражение и той упорито избягваше погледа ми.
— Е, тук май има нещо.
Тери се приближи до него.
— Камък ли е?
— Не, мисля, че не е… — Уейнрайт бързо взе нещата в свои ръце и направи знак на водача на кучето. — Започни от дупката, която току-що направих.
Водачът, млада полицайка с червена коса и изпръхнала от вятъра светла кожа, поведе кучето към могилата.
— Не! Това не е мястото! — извика Монк и сви юмруци.
— Кажи на клиента си, че ако се обади още веднъж, ще наредя отново да му сложат белезниците — озъби се Тери на Добс.
Адвокатът не беше доволен, но заплахата свърши работа. Монк изкриви устни, хвърли поглед зад себе си към откритото тресавище и отпусна ръце.
— Не ща белезници.
Кучето се спусна към могилата и започна да я души. В страната имаше само няколко такива кучета, обучени да откриват трупове. Бях слушал много за техните способности, но въпреки това имах съмнения. Торфът забавя разлагането, понякога дори го спира. Няма значение колко чувствително е обонянието на кучето, то не може да подуши нещо, което липсва.
То обаче почти мигновено наостри уши, започна да вие от възбуда и да дращи около последната дупка, която Уейнрайт беше направил със сондата. Полицайката веднага го дръпна настрана.