— Браво, добро момиче! — похвали тя кучето и вдигна поглед към Тери. — Няма никакво съмнение, тук има нещо.
Всички потръпнахме в очакване. Тери изглеждаше много нервен, но в това нямаше нищо чудно, като се има предвид под какво напрежение се намираше в момента. Кариерата му зависеше от това, което щяхме да открием тук.
— Какво да правим, шефе? — попита Роупър.
Съзнавайки значимостта на момента, той бе престанал да се усмихва нервно.
Тери сякаш се овладя.
— Хайде да проверим.
Уейнрайт плесна доволно с ръце, съвсем забравил за скептицизма си по-рано. Един от криминалистите донесе торба с кирки, лопати и други инструменти, хвърли я на земята и тя издрънча. Уейнрайт я отвори и извади една лопата.
— Да ти помогна — предложих аз, но очевидно си губех времето.
— Не, благодаря, няма нужда. Ако имам нужда от помощ, ще ти кажа.
Изрече думата помощ с презрение. Изведнъж, след като стана ясно, че може би ще открием нещо, бе започнал да се държи много авторитарно. Не беше трудно да се досетя кой ще да обере лаврите, ако това наистина се окажеше гроб. Казах си, че това няма никакво значение, но въпреки това ми беше гадно.
Нямаше какво друго да правим, освен да наблюдаваме как Уейнрайт очертава с лопатата тесен правоъгълник в средата на могилата. Правенето на такъв разрез беше много по-ефективно от разкопаването на целия предполагаем гроб наведнъж. Така имахме възможност да получим по-ясна картина как е разположено тялото и колко дълбоко е погребано, преди да започнем цялостното разкопаване.
Уейнрайт работеше с лекота, но от опит знаех, че това съвсем не е лесна задача. Той забиваше острието на лопатата в пръстта с бързи, равномерни движения и изхвърляше едри парчета торф.
— Личи си, че торфът е бил разкопан — измърмори той. — Тук има нещо.
Хвърлих поглед към Монк. Огромният затворник наблюдаваше сцената безизразно, в черните му кукленски очи не се четеше нищо. В тишината се чуваше само звукът от лопатата и разкъсването на корените, когато последното парче торф беше извадено. След като отстрани тревата, Уейнрайт започна да копае по-надълбоко. Торфът беше мокър и влакнест. Археологът изкопа около тридесет сантиметра и изведнъж спря.
— Подайте ми една лопатка.
Заповедта не беше насочена към никого конкретно, но аз бях най-близо до него. И без това не вършиш нищо друго. Занесох лопатката на Уейнрайт и застанах от другата страна на изкопа, а той клекна, за да отстрани торфа.
— Какво откри? — попита Тери.
Археологът се намръщи и се наведе, за да огледа по-внимателно.
— Не съм сигурен… Може да е…
— Това е кост — намесих се аз.
В тъмната пръст се виждаше нещо гладко и светло. Подаваше се съвсем малка част, но благодарение на опита си можех да различа гладката костна структура от камък или корен на дърво.
— Човешка ли е? — попита Софи.
— Не мога да преценя, все още не се вижда достатъчно.
— Във всеки случай е кост — обади се Уейнрайт, а по гласа му личеше колко се дразни от намесата ми.
Той започна да отмахва торфа от костта. Вниманието на всички беше приковано в археолога. Тери беше привел рамене, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, сякаш се подготвяше за атака. Зад него стоеше Роупър и хапеше устни. Само Монк като че ли не се интересуваше от нищо. Дори не си правеше труда да наблюдава какво става, беше извърнал глава и гледаше към тресавището зад гърба си.
В този момент Уейнрайт проговори отново:
— Има някаква тъкан. Може би е дреха. Не, чакайте малко, мисля, че…
Той се наведе още повече и скри това, което беше открил. Изведнъж напрежението го напусна.
— Козина е.
— Козина? — Тери се спусна, за да се увери сам.
Уейнрайт копаеше торфа с резки движения.
— Да, козина! Това е труп на животно.
Костта, която беше открил, се оказа част от счупен таз, който се подаваше през острата, покрита с торф козина.
— Какво е, лисица ли?
— Язовец — каза Уейнрайт и издърпа от калта една лапа с мръсни, извити нокти, след това я пусна обратно. — Поздравления, госпожице Келър. С помощта на метода на Уинтроп вие току-що открихте леговището на един язовец.
За първи път Софи не знаеше какво да отговори. Докато всички се приближаваха, за да погледнат по-добре, на нея като че ли й се искаше самата тя да се скрие в дупката на язовеца.