Усмихнах се, макар че обикновено изпитвах смесени чувства, когато го срещнех. От една страна ми беше приятно да видя познато лице сред анонимните полицаи, които ме заобикаляха, но от друга, между нас с Тери винаги беше съществувало известно напрежение, което така и не изчезна.
— Не знаех, че участваш в това разследване — казах аз, когато мъжете приближиха към мен.
Той се ухили, лицевите му мускули се раздвижиха и продължиха да прехвърлят неизменната дъвка. Стори ми се по-отслабнал в сравнение с последния път, когато се видяхме. Чертите на лицето му се бяха изострили въпреки характерната квадратна челюст.
— Аз съм заместник главен инспектор по това разследване. Кой мислиш, че те препоръча?
Усмивката не слезе от лицето ми. Когато за първи път срещнах Тери Конърс, той работеше като следовател към полицейското управление в Лондон, но всъщност не се запознахме покрай работата си. Съпругата му Дебора и Кара посещаваха една и съща женска консултация и там се бяха сприятелили. В началото ние с Тери се отнасяхме с известно подозрение един към друг. Като изключим сходните ни професионални ангажименти, нямахме нищо общо. Той беше амбициозен, имаше силно изявен състезателен дух, много обичаше спорта и гледаше на професията си като на съревнование, в което трябва да се докаже. Аз бях първият съдебномедицински антрополог, когото Тери срещаше в живота си, и той бързо осъзна възможностите, които познанството ни би могло да му предостави. Може би самочувствието и егото му понякога леко страдаха, но успешно приключените случаи, в които ме бе поканил да участвам, се бяха отразили благоприятно на кариерите и на двама ни.
Всички останахме много изненадани, когато миналата година той реши да напусне лондонската полиция. Така и не разбрах защо го направи. Говореше се, че Дебора искала да се премести по-близо до семейството си в Екситър, но беше абсолютно необяснимо как човек като Тери се бе съгласил да остави напрегнатата полицейска работа в Лондон и да отиде в Девън.
Последната ни среща беше малко преди да се преместят в провинцията. Четиримата бяхме излезли на вечеря, но атмосферата през цялото време беше напрегната. Между Тери и жена му непрекъснато прехвърчаха искри и всички с нетърпение чакахме края на вечерта. След това Кара и Дебора положиха усилия да поддържат връзка помежду си, но като цяло това беше загубена кауза. Оттогава нито бях виждал Тери, нито бях разговарял с него.
Но очевидно работата му вървеше добре, след като бе станал заместник главен инспектор по такова значимо разследване. Предполагах, че тази позиция ще бъде възложена на някой с по-висок чин, а не на редови следовател.
Вероятно това обясняваше отслабването му.
— Чудих се как Симс е попаднал на моето име — отвърнах аз.
Въпреки че бях акредитиран консултант към полицията, повечето случаи ми се възлагаха, след като някой ме бе препоръчал. Просто ми се искаше участието ми в такова значимо разследване да не се дължи на Тери Конърс.
— Казах много хубави неща за теб, така че гледай да не ме разочароваш.
— Ще се постарая — отвърнах аз, като потиснах надигналото се в мен раздразнение.
Той посочи с пръст по-дребния мъж, който вървеше до него.
— Това е следовател Роупър. Боб, запознай се с Дейвид Хънтър, съдебномедицинския антрополог, за когото ти говорех. Може да извлече от разлагащите се трупове повече информация, отколкото би искал да получиш.
Следователят се обърна към мен и ми се усмихна. Имаше остри черти на лицето, а по кривите му зъби се забелязваха никотинови петна. Погледът му обаче едва ли би пропуснал някоя подробност. Той кимна и към мен се понесе силната миризма на евтин афтършейв.
— Значи тази работа е точно за вас. — Говореше носово, с типичния местен акцент. — Особено ако се окаже това, което предполагаме.
— Все още не знаем за какво точно става дума — вметна Тери. — Тръгвай, Боб. Искам да си поговоря с Дейвид.
Думите му прозвучаха доста грубо. По погледа на Роупър стана ясно, че се е обидил, но продължи да се усмихва.