— Свършихме си работата тук. Ние ще изчакаме хеликоптера да дойде, а вие можете да си тръгвате.
— Ами гробовете? — попита Софи.
Изглеждаше потисната, думите на Уейнрайт я бяха засегнали.
Тери наблюдаваше водача на кучето, който приближаваше към нас с трупа на животното в ръце.
— А ти как мислиш? — попита той и се отдалечи.
Двамата със Софи тръгнахме към пътеката — така по-лесно щяхме да стигнем до пътя, където бяхме паркирали колите си, отколкото ако тръгнехме да джапаме направо през тресавището. Тя мълчеше, а и аз не казах нищо, докато не я видях сърдито да бърше сълзите, които се стичаха от очите й.
— Не обръщай внимание на Уейнрайт. Вината не беше твоя.
— Да бе.
— Спокойно можеше да е гроб. Бяхме длъжни да проверим.
Докато говорех, някаква мисъл проблесна за миг в съзнанието ми, но не успях да свържа нещата. Реших, че не е важно, и насочих вниманието си към Софи.
Тя се усмихна мрачно.
— Сигурна съм, че и Симс ще види така нещата. Господи, само как се изложих! Предложих на Монк да му помогна да си спомни — толкова бях сигурна във възможностите си! А той през цялото време ни е правил на глупаци. Каза, че ще ни покаже къде са гробовете, а просто е търсил начин да избяга.
— Нямаше как да знаем това.
Но тя не ме слушаше.
— Нищо не разбирам! Докъде си е представял, че може да стигне? Къде си е въобразявал, че ще се скрие?
— Не знам — чувствах се прекалено потиснат, за да правя аутопсия на това объркано положение. — Най-вероятно въобще не е мислил. Вземал е решения на място.
— Не ми се вярва — отвърна разтревожено Софи и отметна кичур коса от лицето си. — Никой не прави нищо без причина.
7
Пролетта дойде и отмина. Есента измести лятото, после настъпи зимата. Наближаваше Коледа. Отмина още един рожден ден на Алис, тя започна да ходи на уроци по балет и се разболя от дребна шарка. Повишиха Кара и увеличиха леко заплатата й. За да отпразнуваме повода, похарчихме парите предварително, като купихме едно волво комби — хубава и сигурна кола за Кара и Алис. Заминах за Босна и Херцеговина да работя по разкриването на масов гроб, където в студа хванах ужасен грип. Животът продължаваше.
Неуспешният опит да открием гробовете на жертвите на Джером Монк оставаше все по-далеч в миналото.
Очаквах да се вдигне повече шум около неуспешния опит на затворника да избяга, но Симс бе успял да потули историята, така че да не стигне до пресата. Операцията продължи, но вече без особен ентусиазъм. Симс закара на мястото екип с геофизическа апаратура, като се надяваше, че електрическото съпротивление на почвата и магнитното поле може да покажат къде има заровен труп. Но това бяха отчаяни мерки, от които нямаше полза на неравния терен на тресавището, и ние всички го знаехме. След няколко дни издирването тихомълком беше прекратено.
Където и да бяха погребани Линдзи и Зоуи Бенет, щяха да си останат там.
Моето участие приключи още преди края на операцията. Присъствието ми там беше необходимо само в случай че открият и други трупове, но това ставаше все по-малко вероятно. Прекарах още един ден в моргата, с доктор Пири привършихме огледа на останките на Тина Уилямс, а след това вече нямах причина да остана там.
Въобще не съжалявах, че си тръгвам. Цялото преживяване не бе никак приятно, а и семейството много ми липсваше.
Съжалявах единствено, че нямах възможност да се сбогувам със Софи. Тя си тръгна преди мен, като продължаваше да се упреква за случилото се. Надявах се скоро да го преодолее. Случваха се такива неща, особено когато главният инспектор търсеше върху кого да стовари цялата вина.
Но Симс си бе нарочил друга изкупителна жертва.
Разговарях с Тери само веднъж, преди да си тръгна. Това стана в последната сутрин, точно когато качвах куфарите си и колата си пред странноприемницата „При Лакомника“. Тъкмо затварях багажника, когато яркожълтото му мицубиши спря до мен.
— Тръгваш ли си? — попита той, като слизаше от колата.
— Чака ме дълъг път. Не изглеждаш добре. Всичко наред ли е?
Тери изглеждаше недоспал. Цицината, която Монк бе оставил върху челото му, бе образувала коричка и изглеждаше още по-ужасно. Той потърка с ръце зачервените си очи.
— Наред е.