Нямаше смисъл да оставам повече. Кара беше права, конфликтът с него нямаше да доведе до нищо. Докато излизах от кръчмата, го чух да казва нещо на мъжете на бара. Шумният им смях ме последва до вратата, след това тя се затвори зад гърба ми и аз се озовах на улицата.
Прибрах се направо вкъщи. Беше прекалено късно да взема Алис и дори очаквах, че може да са се прибрали преди мен. Нямаше ги, затова започнах да приготвям вечерята. Вече съжалявах, че отидох да говоря с Тери, упреквах се, че накарах Кара да ходи до училището. Щях да се реванширам и на двете. Този уикенд щях да ги заведа някъде. Можехме първо да отидем с Алис в зоологическата градина, а след това да извикаме детегледачка и двамата с Кара да излезем вечерта.
Толкова бях зает с тези планове, че мина известно време, преди да забележа, че много закъсняват. Позвъних на мобилния телефон на Кара, но тя не вдигна. Не се включи и гласовата й поща, което беше необичайно. Нямах време обаче да се тревожа, защото в този момент на вратата се позвъни.
— Ако ще ми предлагат някаква стока… — измърморих аз, докато си бършех ръцете.
Но никой не ми предлагаше нищо. На вратата стояха един полицай и някаква жена. Бяха дошли да ми съобщят, че един бизнесмен, пиян след служебен обяд, беше загубил контрол над беемвето си и бе ударил колата на Кара и Алис. Тя се бе оказала на пътя на един тир, който я бе премазал като кибритена кутия. Жена ми и дъщеря ми бяха починали на място.
И така набързо приключи предишният ми живот.
Настоящето
8
Точно излизах от душа, когато чух, че на вратата се звъни. Изругах и се протегнах за хавлията. Докато си бършех косата, хвърлих поглед към часовника в кухнята и бързо отидох в хола, като се чудех кой може да ме търси в неделя в девет часа сутринта.
Спрях и погледнах през шпионката, която бях поискал да ми сложат на входната врата. Очаквах да видя двама любезни млади мъже с ангелски лица и зле скроени костюми, които да се опитат да ми продадат мечтата за вечен живот. Но през разкривеното изпъкнало стъкло различих само фигурата на един мъж. Беше се извърнал към улицата, така че видях единствено, че има широки рамене и къса тъмна коса. На върха на темето му косата оредяваше и там имаше голо петно с големината на длан, което той неуспешно се беше опитал да прикрие, прехвърляйки кичур коса върху него.
Отключих вратата. След нападението миналата година полицаите ме бяха посъветвали да сложа верига на вратата, но аз така и не го направих. Въпреки че жената, която ме нападна, все още не беше заловена, монтирането на шпионката само по себе си ми се струваше достатъчно параноично. Бях готов да поема известен риск.
Отворих вратата, оловносивото небе излъчваше студена светлина. Клоните на липите на улицата, където живеех, бяха почти голи, а земята под тях бе покрита с килим от жълти листа, които леко шумоляха. Въпреки че октомврийската сутрин беше студена и влажна, моят посетител бе само по сако. Той се обърна и леко се усмихна, спря очи върху хавлията ми.
— Здрасти, Дейвид. Надявам се, че не те безпокоя.
Когато по-късно се замислих, останах изненадан колко нормална ми се стори срещата ни. Като че ли не се бяхме виждали само от няколко седмици, а не от девет, не, цели десет години.
Тери Конърс не се беше променил. Вярно, поостарял беше, косата му се бе отдръпнала назад и кожата на лицето му имаше блед и уморен вид, сякаш прекарваше часове наред в задушни, опушени офиси. Около очите му забелязах бръчки, каквито по-рано нямаше. Въпреки че беше поостарял и контурът на квадратната му челюст се бе поотпуснал, все още изглеждаше много добре. Изглеждаше си и все така арогантен и ме гледаше отвисоко и в буквалния, и в преносния смисъл — макар да бе застанал на долното стъпало, замъглените му очи бяха на едно ниво с моите. Видях как погледът му пробягна по мен; той също ме преценяваше. Зачудих се дали аз самият се бях променил много.
Едва след това усетих шока от неочакваната среща.
Нямах представа какво да му кажа. Той отново погледна надолу по улицата, като че ли тя водеше към миналото, останало зад нас. Забелязах, че меката част на лявото му ухо липсва, като че ли бе отрязана с ножица. Но откакто се видяхме последния път, и по моето тяло се бяха появили белези.
— Извинявай, че се появявам така неочаквано, но не исках да го научиш от новините — каза той и се извърна към мен, а в невъзмутимия му поглед на полицай не се четеше никакво извинение. — Джером Монк е избягал от затвора.