Двайсет дни след спасителното бягство Мади обяви, че е открила лек.
— Шай, искам да ти обясня нещо много важно.
— Разбира се, Мади.
— Когато са ти направили операцията, те са променили нещо в мозъка ти.
Шай се усмихна.
— Да, бе, знам. — Тя погледна към Толи, която я наблюдаваше с обичайното изражение. — Толи все ми повтаря това. Но вие нищо не разбирате.
Мади скръсти ръце.
— Какво искаш да кажеш?
— На мен ми харесва как изглеждам — продължи упорито Шай. — Чувствам се много по-щастлива в това тяло. Говорите ми за някаква мозъчна аномалия. Ами я се погледнете най-напред себе си, как се щурате из тия развалини и се правите на командоси. В главите ви има само заговори и въстания, побъркани сте от страх, гони ви параноята и даже ревнувате. — Погледът й се спираше последователно ту на Толи, ту на Мади. — Ето това означава да си грозен.
— Ами ти как се чувстваш, Шай? — спокойно попита Мади.
— Просто страхотно. Много е хубаво, когато хормоните най-после те оставят на мира. Е, малко ми е тъпо, че съм тук, а не в града.
— Никой не те държи насила тук, Шай. Защо още не си заминала?
Шай вдигна рамене.
— Не знам… Тревожа се за вас, хора. Тук е опасно, а да си играете на котка и мишка с извънредните определено не е добра идея. Ти вече би трябвало да си го разбрала, Мади.
Толи рязко се пое въздух, но изражението на Мади не се промени.
— Значи ти ще ни защитиш от тях — хладнокръвно попита тя.
Шай пак сви рамене.
— Просто ми е кофти за Толи. Ако не й бях казала за Мъглата, сега тя щеше да е красива, вместо да живее в тая дупка. Но предполагам, че рано или късно все пак ще порасне. Тогава двете заедно ще се върнем.
— Явно не искаш сама да решиш.
— Какво да решавам? — Шай демонстративно извъртя очи нагоре, за да покаже колко досадно й е всичко това. Двете с Толи бяха водили този разговор неведнъж, докато Толи накрая не разбра, че няма как да убеди Шай в щетите, нанесени на мозъка й. Според Шай сегашното й поведение се дължеше единствено на нейното съзряване, на това, че е пораснала и е оставила всички неконтролирани емоции на грозните в миналото.
— Ти невинаги си мислела по този начин, Шай — каза Давид.
— Да, защото бях грозна.
Мади нежно се усмихна.
— Тези хапчета няма да променят външния ти вид. Те ще повлияят единствено на мозъка ти и ще премахнат действието на аномалията, причинена от д-р Кейбъл. После сама ще решиш как искаш да изглеждаш.
— Да реша сама ли? След като сте ми бръкнали в мозъка?
— Шай! — извика Толи, забравяйки обещанието си да мълчи. — Не ние сме тези, които ти бъркаме в мозъка!
— Толи — тихо се намеси Давид.
— Точно така, аз съм лудата! — Гласът на Шай възвърна тона си на вечно недоволство. — Вие сте нормалните, дето живеете в порутени сгради из покрайнините на един мъртъв град и бавно се превръщате в откачалки, когато можете да бъдете красиви. Добре тогава, аз съм лудата… Защото се опитвам да ви помогна.
Толи се облегна назад и скръсти ръце, оставяйки думите на Шай без отговор. Всеки път, когато водеха този разговор, той стигаше до една мъртва точка, в която истината изглеждаше доста объркана и май действително излизаше, че новите мъгляни са умопобърканите. Това й напомняше за първите дни в Мъглата, когато не можеше да прецени на чия страна е всъщност.
— Как мислиш да ни помогнеш, Шай? — спокойно попита Мади.
— Опитвам се да ви накарам да разберете.
— Също както направи, когато д-р Кейбъл те вкара в килията ми.
Шай присви очи и лицето й доби объркано изражение, сякаш спомените от подземния затвор някак не се вписваха в общата картина на нейния красив свят.
— Знам, че д-р Кейбъл постъпи ужасно с вас — каза тя. — Тия извънредни са пълни психари — само ги погледнете. Но това не значи, че цял живот трябва да бягате. Ето това искам да ви кажа. Преобразите ли се веднъж, извънредните няма да ви създават неприятности.
— Защо?
— Защото повече няма да създавате неприятности.
— И защо така?
— Защото ще бъдете щастливи! — Шай на няколко пъти бързо си пое въздух и възвърна обичайното си хладнокръвие. Усмихна се и красотата й грейна отново. — Като мен.
Мади прибра хапчетата от масата пред нея.
— Значи няма да ги изпиеш доброволно?