Гледката от високото спираше дъха. Зад тях, точно в центъра на „Града на новите красиви“, се издигаха спираловидните кули, обкръжени от гъстия пръстен на зеленината, която отделяше най-младите от красивите втора и трета степен. По-старите поколения красиви живееха в предградията, в сгушени между хълмовете редици от къщи, разделени една от друга с градини, където играеха децата им.
Шай се усмихна.
— За нощния рейд.
— А, да. Виж какво, не съм сигурна, че ми се ще пак да минавам оттатък реката — каза Толи, припомняйки си обещанието пред Перис. През последните три седмици двете с Шай бяха обменили опит за доста трикове как да минат оттатък, но от запознанството им не бяха ходили заедно в „Града на новите красиви“. — Докато не се преобразя, разбира се. Освен това след последния път цялата охрана сигурно е…
— Не говорех за „Града на новите красиви“ — прекъсна я Шай. — Това място е досадно и без друго. А и ще трябва да се крием цяла нощ.
— Аха, значи става дума просто да обикаляме из „Града на грозните“.
Шай тръсна отрицателно глава, все още сърфирайки върху въздушните течения.
Толи тромаво промени баланса на тялото си върху дъската.
— Тогава къде?
Шай пъхна юмруци в джобовете на униформеното яке, после разпери ръце, превръщайки дрехата в платно за сърфа. Вятърът отнесе тази въздушна платноходка далече от Толи. Тя инстинктивно пренесе тежестта си на пръстите на краката, за да се задържи върху дъската.
— Някъде там. — Шай кимна с глава към откритото пространство пред тях.
— В предградията? Там е тъпо.
— Не в предградията. Оттатък. — Шай разкрачи крака чак до самия ръб на дъската. Разперените поли на якето й уловиха хладния вечерен повей и той я понесе още по-бързо. Сега тя се носеше към външния край на зеления пояс около града. Извън границите му.
Толи заби крака в своята дъска, наклони я и се стрелна след приятелката си.
— Да не би да искаш да излезем извън града?
— Аха.
— Но това е лудост. Там няма нищо.
— Там има много неща. Истински дървета, по на стотици години. Планини. И руини. Някога ходила ли си отвъд?
Толи примигна.
— Разбира се.
— Нямах предвид на училищна екскурзия, Толи. Била ли си там през нощта?
Толи рязко спря сърфа. „Ръждивите руини“ бяха останки на стар метрополис, горчив спомен за отминали времена, когато градовете са били пренаселени и всички хора са били невероятно глупави. И грозни.
— О, не, не ми казвай, че си ходила там нощем.
Шай кимна.
Толи зяпна.
— Не може да бъде!
— Да не мислиш, че си единствената, която знае разни хитри трикове как да се измъква?
— Добре, може и да ти повярвам — каза Толи. Шай я погледна с онзи поглед, при който тя винаги заставаше нащрек. — А какво ще стане, ако ни спипат?
Шай се изсмя.
— Толи, там отвъд няма нищо, както ти сама току-що каза. Няма никой и нищо, което би могло да ни спипа.
— А сърфовете работят ли извън пределите на града? Изобщо нещо работи ли там?
— По-усъвършенстваните — да, стига да знаеш как да ги излъжеш и къде точно да летиш. Освен това никак не е трудно да преминеш предградията. Просто през цялото време следваш реката. Нагоре по течението водата е бяла и е твърде бурна за скимърите.
Толи пак зяпна.
— Ама ти наистина си ходила там и преди.
Един по-силен повей на вятъра изду якето на Шай и тя отлетя напред, все още усмихвайки се на думите на Толи. Толи също побърза да подкара сърфа, за да може да чува какво казва приятелката й. Върхарите на едно дърво я пернаха през глезените, когато започнаха да се спускат.
— Ще видиш, страшно забавно е.
— Струва ми се доста рисковано.
— Хайде, де. Искам да ти покажа тия места още откакто се запознахме. Още откакто ми каза, че си нахлула на онова парти на красивите и си активирала противопожарната аларма.
Толи смутено преглътна — щеше й се още в началото да беше казала на приятелката си цялата истина за онази нощ, за това как точно се случи всичко. А сега Шай си мислеше, че тя е най-лудата глава на този свят.
— Ами, онова с алармата се получи случайно.
— Да, бе, да.