— Искам да кажа, че не е зле да почакаме. Остават ни само още два месеца.
— Точно така — каза Шай. — Само два месеца, след което ще ни натикат оттатък реката. Красиви и досадни.
Толи изсумтя.
— Не мисля, че всичко това ще е досадно, Шай.
— Винаги е досадно да правиш само онова, което е редно. Не мога да си представя нещо по-ужасно от това единствено да се забавляваш.
— Аз мога — тихо отвърна Толи. — Изобщо да не си се забавлявал някога.
— Виж какво, Толи, тези два месеца са последният ни шанс да направим нещо наистина яко. Да бъдем самите себе си. Преобразим ли се, тогава не ни остава нищо друго, освен да бъдем новите красиви, а после красиви от втора и трета степен. — Шай отпусна ръце край тялото си и сърфът й престана да се носи по въздушното течение. — Накрая ще бъдем просто красиви мъртъвци.
— Даже това е по-хубаво отколкото да си грозен — каза Толи.
Шай сви рамене и отново разпери якето си като платно. Вече бяха съвсем близко до края на зеления пояс. Скоро Шай щеше да получи предупреждение. А малко след това сърфът й щеше да я изпее, че нарушава правилата.
— Освен това — продължи да я убеждава Толи, — операцията не означава, че вече няма да можем да правим нещо подобно.
— Но красивите никога не правят такива неща, Толи. Никога.
Толи въздъхна и пак заби крака в дъската, за да настигне приятелката си.
— Може би защото имат много по-интересни неща за правене от такива хлапашки номера. Може би да си на парти в града е много по-интересно, отколкото да се мотаеш из някакви стари развалини.
Шай светна гневно с очи.
— А може би, след като те оперират — когато усучат и разтегнат костите ти до необходимата правилна форма, когато ти обелят лицето и ти остържат кожата, когато ти натикат изкуствени скули, за да изглеждаш като всички останали — може би, след като минеш през всичко това ти просто изгубваш желание да правиш каквото и да било.
Толи потрепери. Досега не беше чувала някой да описва операцията по този начин. Даже в часовете по биология, където обсъждаха темата до най-малките подробности, не звучеше толкова зле.
— Стига де. Ние дори няма да помним, че всичко това ни се е случило. Просто през цялото време ще сънуваме красиви сънища.
— Как ли пък не.
В този момент в главата на Толи прозвуча глас: „Внимание, забранена зона.“ Вятърът стана студен, когато слънцето залезе.
— Хайде да слизаме долу, Шай. Време е за вечеря.
Шай се усмихна, поклати глава и свали интерфейс-пръстена си. Сега вече нямаше да чува предупрежденията.
— Нека го направим тази вечер. Ти вече можеш да сърфираш почти толкова добре, колкото и аз.
— Шай…
— Ела заедно с мен. Ще ти покажа скоростното влакче.
— Какво е…
„Второ предупреждение. Забранена зона.“
Толи спря сърфа си.
— Ако продължаваш така, Шай, накрая ще те хванат и няма нищо да направим тази нощ.
Шай сви рамене, докато вятърът я отнасяше напред.
— Просто исках да ти покажа какво според мен е забавно, Толи. Преди да станем красиви и преди да започнем да се забавляваме според представите на някой друг.
Толи енергично поклати глава с намерението да каже на Шай, че тя вече я е научила да сърфира във въздуха, най-якото нещо, което беше преживявала досега. За по-малко от месец вече чувстваше Шай като най-добрата си приятелка. Също както срещна Перис като мажа, но двамата веднага разбраха, че ще останат неразделни.
— Шай…
— Слушам те.
Толи въздъхна.
— Добре тогава.
Шай спусна ръце край тялото си и заби пети в дъската, за да спре сърфа.
— Наистина? Още тази нощ?
— Да, право на „Ръждивите руини“.
Толи си наложи да се успокои. Не беше кой знае какво престъпление все пак. Тя непрекъснато нарушаваше правилата, пък и всички ходеха с класа си до руините поне веднъж годишно. Значи няма как да е опасно.
Шай направи рязък завой със сърфа, отдалечавайки се от края на зеления пояс, и се спусна към Толи, за да я обгърне с едната си ръка.
— Чакай да видиш реката.
— Ти каза, че там водата е бяла.
— Точно така.
— Какво е това?
Шай се усмихна.
— Пак е вода. Само че много, много по-хубаво.
Бързеи
— Лека нощ.
— Да спиш в кош — отвърна стаята.