— Не подозирах, че тия неща тежат толкова много.
— Това е реалното тегло на сърфа, когато не е в движение. Чак тук човек си дава сметка, че градът ни заблуждава за това как в действителност работи всичко.
Облаците по небето започнаха да се сгъстяват, а в мрака студът изглеждаше по-остър. Толи повдигна сърфа, за да го хване по-здраво, чудейки се дали ще завали. И без това беше достатъчно мокра от преминаването през бързеите.
— Май за доста неща съм се заблуждавала досега.
След дълго пълзене по скалите Шай най-накрая наруши мълчанието.
— Насам. Тук под земята има естествена желязна жила. Можеш да я усетиш по противоударните си гривни.
Толи протегна едната си ръка и недоверчиво се намръщи. Само след минута обаче тя почувства леко подръпване в гривната, сякаш някакъв призрак я водеше за ръката напред. Сърфът постепенно взе да олеква и скоро двете с Шай отново се носеха по въздуха, препускайки напред към тъмната долина.
Носена от сърфа, Толи най-сетне успя да си поеме дъх и да зададе въпросите, които я човъркаха от доста време.
— Щом като сърфовете се нуждаят от някакъв метал, за да летят, тогава как действат над реката?
— Търсят злато.
— Какво?
— Реката е образувана от потоци, които извират от недрата на планината. Водата носи със себе си полезни изкопаеми от сърцето на земята, ето защо в коритата на реките винаги има и метали.
— Ясно. Както едно време златотърсачите са промивали пясъка на златоносните реки.
— Точно така. Макар че сърфовете предпочитат желязото. Не всичко, което блести, става за летене.
Толи сбърчи вежди. Понякога Шай се изразяваше толкова загадъчно, сякаш рецитира текстове на някоя музикална банда, която никой друг не е чувал.
Тя се готвеше пак да й зададе въпрос, но Шай рязко спря и посочи надолу.
Вятърът беше разкъсал облаците и луната надничаше между тях, осветявайки долината. Долу се извисяваха масивни кули и хвърляха назъбени сенки, а очертанията им, сътворени от човешка ръка, се открояваха на фона на разлюлените от вятъра горски върхари.
„Ръждивите руини“.
„Ръждивите руини“
Няколко слепи прозорци гледаха мълчаливо надолу към тях от корубите на гигантските сгради. Всички стъкла отдавна бяха изпочупени, дървото беше изгнило и не беше останало нищо друго, освен метални конструкции, мазилка и камък, които се рушаха в прегръдката на поглъщащата ги растителност. С поглед, прикован в зейналите черни дупки на вратите, Толи настръхна при мисълта да се спусне и да надзърне в някоя от тях.
Двете приятелки се промъкваха между порутените сгради безмълвно, все още високо във въздуха, сякаш да не нарушат покоя на призраците в мъртвия град. Улиците под тях бяха задръстени от останките на опожарени коли, притиснати между надвисналите стени. Каквото и да беше погубило този град, хората в него се бяха опитвали да се спасят до последния миг. От последната си училищна екскурзия до руините Толи си спомняше, че техните коли не са могли да летят. Просто са се търкаляли по земята на гумените си колела. Ръждивите са били приклещени сред сградите като плъхове, попаднали в капана на горящ лабиринт.
— Шай, нали си съвсем сигурна, че няма опасност сърфовете ни изведнъж да излязат от строя? — тихо попита тя.
— Не се безпокой. Който и да е строил този град, е обичал да прахосва метал. Неслучайно казваме на това място „Ръждивите руини“.
Толи и сама можеше да се убеди в това. Всяка сграда наоколо беше обкичена с безформени метални прътове, които стърчаха от порутените й стени като костите от тялото на отдавна умряло животно. Тя си припомни, че ръждивите не бяха използвали висящи конструкции, затова постройките бяха тромави, недодялани и масивни и се нуждаеха от стоманен скелет, за да не паднат.
А някои от тях бяха направо огромни. Ръждивите не са строили заводите си под земята и всички са работели заедно, на едно място, като пчели в кошер, вместо у дома. И най-малките руини тук бяха значително по-големи даже от най-голямото общежитие в „Града на грозните“, по-големи дори от „Къщата на Гарбо“.
Сега, през нощта, руините се виждаха на Толи много по-реални, отколкото през деня. По време на училищните екскурзии учителите правеха така, че останките на стария град да изглеждат смешни и глупави. Човек не можеше да повярва, че някога хората са живели по този начин — изгаряли са дърветата, за да разчистят земята, използвали са нафта за отопление и енергия, а накрая са подпалили и атмосферата с техните оръжия. Но сега, на лунна светлина, тя можеше да си представи съвсем ясно как хората се катерят върху горящите коли, за да избягат от рухващия град, ужасени, че все пак трябва да напуснат тази необитаема грамада от метал и камък.