Едит потупа ласкаво момчето по дупето и го отпрати в детската стая да си играе. Когато детето влезе, Хоскинс видя през отворената врата част от играчките и се усмихна леко.
— Горкото дете заслужава да си има играчки — взе да се оправдава госпожица Фелоус. Те са всичко, което има, освен че ги заслужава заради всичко, което трябва да изтърпи.
— О, аз нямам нищо против, уверявам ви. Само си помислих колко сте се променили Вие самата от онзи първи ден — тогава се разгневихте до възбог, че съм Ви натрапил едно неандерталче.
— Сигурно не съм го направила съзнателно — промълви госпожица Фелоус и притихна.
— На колко години смятате, че е то, госпожице Фелоус? — Хоскинс реши да промени темата.
— Не мога да кажа, защото не зная как се развиват неандерталците. Ако се съди по ръста му, би трябвало да е на не повече от три годинки, но неандерталците са по-дребни от нас. А и поради всички онези опити, на които го подлагат, той сигурно не расте. Ако се има предвид обаче как учи английски, бих казала, че отдавна е минал четирите.
— Какво говорите? Не съм забелязвал в докладите да пише нещо за обучение по английски.
— Той не разговаря с никого, освен с мен. Поне засега. От другите се страхува ужасно, нищо чудно. Но може да поиска определена храна, да се грижи изцяло сам за тоалета си. И разбира почти всичко, което му казвам. Сигурна съм в още нещо — жената впи проницателен поглед в него, опитвайки се да прецени дали сега му е времето, — неговото развитие може и да не продължи.
— Защо?
— Всяко дете има нужда от стимули, а това живее в пълна изолация. Правя каквото мога, но аз не съм с него през цялото време, а и не мога да му заменя целия останал свят. Искам да Ви кажа, доктор Хоскинс, че Тими има нужда от друго момче, с което да си играе.
— За беда той е съвсем сам — кимна разбиращо ученият. — Горкото дете.
При тези думи госпожица Фелоус изпита отведнъж топли чувства към учения:
— Тими Ви е наистина симпатичен, нали? — толкова й бе хубаво, че още някой питае същите чувства към детето.
— О, да — Хоскинс бе свалил защитната си студена маска и тя видя колко са уморени очите му.
При това положение Едит се отказа от плана си.
— Изглеждате уморен, доктор Хоскинс — в гласа й прозвуча загриженост.
— Така ли, госпожице Фелоус? В такъв случай ще трябва да се постарая да изглеждам по-бодър.
— Предполагам, че в компанията „Стаза“ сега кипи безспирен труд и Вие сте претрупан с работа.
— Права сте — Хоскинс не можеше да не се съгласи с нея и присви рамене примиренчески. — И животни, и растения, и минерали трябва да бъдат изследвани, без да подценяваме нито едно от тях. Госпожице Фелоус, според мен Вие не сте виждали още нашите колекции.
— Наистина не съм… Но не защото не се интересувам от тях, просто бях много заета.
— Е, сега не сте толкова заета. Утре в единайсет ще дойда да Ви взема и лично ще Ви ги покажа — реши изведнъж той. — Какво ще кажете?
— С удоволствие — усмихна се тя щастливо.
В отговор той също се усмихна, кимна за довиждане и излезе.
През останалата част от деня госпожица Фелоус си тананикаше радостно от време на време. Наистина… смешно е да си мисли така, но всъщност й се стори, че двамата… почти си уговориха среща.
На следващия ден той дойде точно навреме, усмихнат и ласкав. Тя бе сменила сестринската си престилка с рокля. Естествено дрехата бе със строга кройка, но Едит от години не се бе чувствала така женствена.
Той направи сковано сдържан комплимент за тоалета й, а тя го прие с премерена изисканост. „Наистина чудесно начало — помисли си тя, но после се размисли: — Всъщност начало на какво?“
Побърза да каже довиждане на Тими, да го успокои, че ще се върне скоро, за да потисне тези свои хрумвания. И не излезе, докато не се увери, че детето знае какво има за обяд и къде е храната.
Хоскинс я заведе в новото крило, където тя още не бе ходила. Там все още се носеше мирисът на нещо ново, чуваше се и приглушен шум от строителни работи — сигурен знак, че корпорацията разширява това крило от сградата.