— А чие друго? — сопна й се Хоскинс. — Нали това искахте. Хайде влизай, скъпа. Влизай.
Госпожа Хоскинс с видимо усилие взе Джери на ръце и прекрачи нерешително прага. Момчето за миг се сви, усещането при влизането в стаза-пространството му бе неприятно.
— Тук ли е съществото? — запита с тънък глас госпожа Хоскинс. — Не го виждам.
— Тими, излез — извика Едит.
Детето веднага се показа иззад вратата и се ококори, щом видя малкия гостенин. Мускулите по ръцете на госпожа Хоскинс видимо се напрегнаха.
— Джералд, сигурен ли си, че е безопасно?
— Ако имате предвид Тими — обади се веднага госпожица Хоскинс, — разбира се. Той е кротко малко момче.
— Но той е ди… дивак.
Ето ги пак приказките за момчето-маймуна от вестниците!
— Той не е дивак — убедителната интонация на Едит би трябвало да й втълпи смисъла на тези думи. — Той е точно толкова спокоен и разсъдлив, колкото може да бъде едно дете на пет години и половина. Много великодушно от Ваша страна, госпожо Хоскинс, че сте съгласна вашето момче да си играе с Тими. Само, моля Ви, не се страхувайте.
— Не бих казала, че съм съгласна — в тона на госпожа Хоскинс се прокраднаха малко по-горещи нотки.
— Нали се разбрахме, скъпа — каза Хоскинс. — Хайде да не започваме пак спора. Пусни Джери.
Жената остави момчето на пода и то се притисна отново към нея, вперило поглед в очите, които го наблюдаваха съща така настойчиво от съседната стая.
— Ела, Тими — повика го Едит. — Не се страхувай.
Детето бавно направи няколко крачки. Хоскинс се наведе, за да откопчи пръстите на сина си от полата на майка му.
— Отдръпни се, скъпа, дай на децата възможност да се опознаят.
Малчуганите застанаха един срещу друг. Макар и по-малък, Джери бе с няколко сантиметра по-висок, на фона на неговата стройна фигура и високо вдигната овална глава грозотата на Тими изведнъж изпъкна със същата сила като през първия ден в „Стаза“.
Устните на госпожица Фелоус затрепериха.
Първо се чу тъничкото детско гласче на малкия неандерталец:
— Как се казваш?
После Тими неочаквано доближи глава до гостенчето, сякаш за да го огледа по-добре.
Джери се стресна и го блъсна силно, Тими се търкулна на пода, след което двамата заплакаха. Госпожа Хоскинс грабна детето си, а Едит пламна от гняв, но не даде воля на негодуванието си, а взе Тими на ръце и започна да го успокоява.
— Те просто инстинктивно не се харесват — заяви заключението си госпожа Хоскинс.
— Не по-инстинктивно от кои да са две деца — отвърна уморено мъжът й. — А сега остави Джери и му дай възможност да свикне с обстановката. Най-добре е всички да излезем. Госпожица Фелоус ще дойде след малко в кабинета ми с Джери и аз ще наредя някой да го отведе вкъщи.
Двете деца прекараха следващия един час изплашени едно от друго. Джери плачеше за майка си, удряше госпожица Фелоус, но накрая се залъга с една близалка. Тими се залиса със своята близалка и когато мина един час, Едит успя да ги накара да си играят с еднакви кубчета, макар и в различни ъгли на стаята.
Тя бе готова да благодари на Хоскинс със сълзи на очи, когато отведе Джери при него.
Търсеше най-подходящите думи, но официалният му тон я скова. Вероятно не можеше да й прости, че го накара да се почувства като жесток баща. Вероятно бе довел собственото си дете, с намерението да покаже какъв добър баща е на Тими и в същото време да подчертае, че тя не може току-така да го нарочи за негов баща.
— Благодаря Ви — едва успя да промълви Едит. — Много Ви благодаря.
— Няма защо — на свой ред събра сили той. — Не е нужно да ми благодарите.
Така Джери започна да идва два пъти в седмицата по един час, а след време увеличиха престоя му до два часа. Децата научиха имената си, свикнаха едно с друго и започнаха да си играят.
Но още след първия прилив на благодарност госпожица Фелоус усети неприязън към Джери. Той бе по-едър, по-тежък, все водеше играта и се стараеше винаги да подчини Тими на своите желания. Едит се успокояваше единствено с мисълта, че независимо от трудностите, Тими с все по-голяма радост очаква идването на другарчето си. „Та той си няма нищо друго“ — казваше си тя и сърцето й се късаше от мъка.
Веднъж, докато ги наблюдаваше, си помисли: „Двете деца на Хоскинс. Едното е от жена му, а другото е от «Стаза».“
Ами тя самата…
„Господи, та аз ревнувам!“ — притисна тя засрамена слепоочията си с юмруци.
— Госпожице Фелоус — заговори й тихо Тими (тя, съвсем разумно, не позволяваше на детето да я нарича по друг начин), — аз кога ще тръгна на училище?
Жената погледна в кафявите очи, изпълнени с копнеж и ласкаво прокара пръсти през гъстата му къдрава коса. От целия му вид прическата бе най-неугледна, защото Едит сама го подстригваше, докато той се въртеше неспокойно под ножицата. Не търсеше помощта на специалист — нейното неумело подстригване прикриваше уродството на главата му.