— Как така си чувал за училището?
— Джери ходи на училище. Детс-ка гра-ди-на — старателно произнесе думите той. — На много места ходи. Навън. Кога ще мога да излизам навън, госпожице Фелоус?
Сякаш едно малко детско нокътче зачопли душата й. Тя съзнаваше, че няма как детето да не научава все повече и повече за света отвън, в който самото то никога нямаше да направи и крачка.
— Виж ти, а какво ще правиш в детската градина, Тими? — жената се стараеше гласът й да звучи весел.
— Джери казва, че играят различни игри, имат си ленти с картинки. Казва, че там има много деца. Той казва… той казва… — детето се замисли, а после въодушевено вдигна и двете си ръце с разперени пръстчета. — Казва ей толкова много.
— Искаш ли да имаш ленти с картинки? Аз ще ти донеса. Много хубави. И ленти с мелодийки.
Така Тими временно се успокои.
Разглеждаше филмчета, докато Джери го нямаше, а госпожица Фелоус му четеше с часове обикновени книжки.
Дори и в най-леките приказки имаше толкова много неща за обясняване, толкова много неща, които се намираха извън неговите три стаи. Сега, когато научаваше повече за външния свят, Тими започна да сънува по-често.
Сънищата му бяха винаги едни и същи, все виждаше света отвън. На сутринта се опитваше, запъвайки се, да ги разказва на госпожица Фелоус. В сънищата си той се виждаше навън, едно кухо „навън“, в което обаче имаше много простор, деца и странни, неописуеми неща. Излезли от книгите, не особено добре разбрани, те все още не бяха усвоени от съзнанието му. Сред тях имаше и някои предмети от далечните, смътни неандерталски спомени.
Но децата и предметите не го допускаха до себе си и макар че всичките бяха в един и същи свят, той никога не бе част от него. Оставаше все така сам, в затворническата си стая… С това видение сънищата на детето свършваха и започваха истинските сълзи.
Госпожица Фелоус се стараеше да приема със смях тези сънища, но имаше нощи, през които и тя плачеше в своя апартамент.
Един ден, докато му четеше, Тими пъхна ръка под брадичката й и повдигна леко главата й, за да откъсне очи от книгата.
— Откъде знаете какво да казвате, госпожице Фелоус?
— Виждаш ли тези знаци? Те ми казват. Тези знаци правят думите.
Той се вторачи в тях, оглежда ги дълго, с любопитство и накрая взе книгата от ръцете й.
— Някои от тези знаци са еднакви — забеляза детето.
Неговата наблюдателност я зарадва. Жената се засмя доволно:
— Да, еднакви са. Искаш ли да ти покажа как се правят?
— Да. Тази игра ще е хубава.
Досега не се бе сетила, че той може да се научи да чете. Не го вярваше до мига, в който той започна да чете от една книжка.
Седмици по-късно необичайните резултати от тази непостижима в началото игра я поразиха. Тими седеше в скута й и четеше дума по дума от една детска книжка. Той четеше!
— Знаеш ли какво, Тими — скочи Едит, изведнъж озарена от някаква идея, — аз ей сега ще се върна. Трябва да отида при доктор Хоскинс.
Развълнувана почти до умопомрачение, тя смяташе, че може да се опълчи срещу нещастието на Тими. Щом той не може да излезе и да отиде при света, тогава нека светът бъде пренесен в тези стаи — целият свят в книги, филми, звуци. Той трябва да получи образование, достойно за неговите възможности. Светът му дължи поне това.
Настроението на Хоскинс по странно съвпадение напълно отговаряше на нейното — той тържествуваше, ликуваше. Кабинетът му бе необичайно оживен и тя първоначално реши, че няма да може да говори с него, застанала смутена в преддверието.
Но той я забеляза и лицето му се озари от усмивка:
— Госпожице Фелоус, влезте — ученият каза нещо набързо по интеркома и го изключи. — Чухте ли новината?… Не, разбира се, няма как да знаете. Успяхме. Наистина го направихме. Имаме интертемпорален обзор върху недалечен период.
— Искате да кажете — тя се помъчи за миг да се откъсне от своята собствена хубава новина, — че можете да пренесете в настоящето човек от историческо време?
— Точно така. В момента сме фиксирали човек от четиринайсти век. Представете си. Представете си! Да знаехте с каква радост ще се откажа от безкрайното проучване на мезозоя и ще заменя палеонтолозите с историци… Но Вие искате да ми кажете нещо, така ли? Давайте, давайте. Намирате ме в добро настроение. Ще имате всичко, каквото пожелаете.