— Децата са си деца, доктор Хоскинс — отвърна госпожица Фелоус. — И напълно възможно е точно онези, които не са хубавки, да се нуждаят най-много от помощ.
— Тогава да речем, че Ви вземем…
— Искате да кажете, че ми предлагате тази длъжност?
По устните му се появи едва доловима усмивка и за миг широкото му лице се оживи от неподозиран чар:
— Аз бързо взимам решения. Но засега Ви предлагам временна работа. Мога и светкавично да реша да ви освободя. Готова ли сте да рискувате?
Госпожица Фелоус стисна здраво чантата си и взе да пресмята бързо наум. После се отказа от сметките, реши да се подчини на инстинкта си:
— Добре.
— Чудесно. За довечера сме планирали експеримент „Стаза“. Мисля, че е най-добре да присъствате и да започнете работа веднага. Началният час е осем. Ще ви бъда признателен, ако дойдете в седем и трийсет.
— Но какво…
— Добре, добре. Засега — толкова — той даде знак на секретарката си и тя влезе усмихната, за да изпрати гостенката.
На тръгване госпожица Фелоус се вгледа за миг в затворената врата на доктор Хоскинс, учудена какво ли значи „Стаза“, каква е връзката между този огромен хамбар и… служителите със значки на реверите, набързо издигнатите коридори, безспорната атмосфера на конструкторско бюро и децата…
Позамисли се дали да дойде вечерта или да му даде хубав урок на този високомерен мъж. Но знаеше, че ще дойде, дори само от чисто любопитство. Искаше да разбере какво общо имат с цялата тази работа децата.
Пристигна в седем и половина и не се наложи да се представя. Изглежда и мъжете, и жените до един знаеха коя е и каква длъжност изпълнява. Под техните погледи тя се почувства излъгана, обречена още щом я въведоха.
Доктор Хоскинс бе тук, но когато я погледна, от очите му повя хладина. Последва сдържан поздрав:
— Госпожице Фелоус.
Дори не й предложи да седне, но младата жена невъзмутимо придърпа един стол до парапета и седна.
Бяха на някакъв балкон с изглед към огромно партерно помещение, пълно с уреди, които наподобяваха нещо средно между командно табло на космически кораб и работния екран на компютър. В единия му край имаше цял апартамент без таван, като гигантска куклена къща. Едит Фелоус можеше да я наблюдава отвисоко.
В една от стаите бяха сложени електронна печка и хладилна камера, следваше банята, а предметът, който забеляза в другата стая, би могъл да бъде единствено част от легло, от малко легло.
Хоскинс разговаряше с някакъв мъж. На балкона нямаше други, освен тях двамата и госпожица Фелоус. Хоскинс не понечи да представи непознатия и тя го огледа крадешком. Беше слаб и доста привлекателен мъж на средна възраст. Имаше тънки мустачки, а очите му пъргаво опипваха всичко наоколо, докато разговаряше с домакина:
— Няма да се преструвам, че разбирам изцяло това тук, доктор Хоскинс. Проумявам толкова, колкото е във възможностите на един доста интелигентен лаик във вашата област. И все пак, ако има нещо, което ми убягва, то това е избирателният момент. Можете да достигнете не по-далече от определена точка — напълно логично: колкото по-далече се целите, толкова по-неясен е обектът, а е нужна и повече енергия. Не разбирам, обаче, как така не можете да достигнете по-наблизо. Тук вече недоумявам.
— Аз мога да разсея недоумението Ви, Девъни, ако ми разрешите да използвам една аналогия.
(Щом чу името на непознатия, госпожица Фелоус се досети кой е той и силно се впечатли въпреки волята си. Мъжът очевидно бе Кандид Девъни, телевизионен коментатор на научните изследвания. Закон бе той да присъства на всяко значимо научно откритие. Младата жена си спомни, че го бе виждала по телевизионните новини дори и сред астронавтите, които кацнаха за пръв път на Марс… Значи доктор Хоскинс със сигурност е намислил нещо значително.)
— Непременно си послужете с някоя аналогия, ако смятате, че тя ще помогне — гласът на Девъни прозвуча унил.
— Ами ето: нали не можете да четете книга, напечатана с обичайния шрифт, ако я държат на около два метра от очите Ви. Но, ако е на трийсетина сантиметра — ще можете. И така, колкото по-наблизо, толкова по-добре. Ако обаче доближите книгата на разстояние до три сантиметра, пак няма да виждате нищо. Ето че сега пречи прекалената близост, нали разбирате.
Девъни реагира само с едно „хм“.
— Да вземем друг пример — продължи доктор Хоскинс. — Дясното Ви рамо е на около седемдесет сантиметра от върха на десния Ви показалец и вие можете да пипнете дясното си рамо с десния си показалец. А разстоянието от десния Ви лакът до десния Ви показалец е на половината от предишното. По всички закони на логиката би трябвало да е по-лесно да го докоснете, но въпреки това вие не сте в състояние да пипнете десния си лакът с десния си показалец. Ето го отново това прекалено близко разстояние.