Малкият се приближи до чинията, наведе се над нея, огледа се изпитателно, за да се увери, че не го дебне скрит враг, наведе се отново и жадно започна да лочи млякото, също като котка. Вдигаше доста шум. Но не посегна към чинийката.
Госпожица Фелоус не можа да прикрие отвращението си, за миг чувствата й бяха изписани на лицето.
Девъни изглежда улови това мимолетното изражение и запита:
— Сестрата знае ли, доктор Хоскинс?
— Какво да зная? — обърна се към него решително жената.
Журналистът се поколеба, но докторът (по лицето му отново се появи онова едва забележимо насмешливо изражение) отвърна:
— Кажете й де.
— Може би не подозирате, госпожице, но Вие сте първата цивилизована жена в нашата история, която се грижи за неандерталче.
— Можехте и да ми кажете, докторе — извърна се рязко тя към него, обуздала до голяма степен гнева си.
— Защо? Какво значение има?
— Нали ми говорихте за дете?
— А това не е ли дете? Някога имали ли сте кученце или коте, госпожице Фелоус? Те да не би да са по-близко до човека? Ами ако беше новородено шимпанзе, щяхте ли да се отвратите? Вие сте медицинска сестра, госпожице Фелоус. В документите Ви е отбелязано, че сте работили три години в родилно отделение. Някога да сте отказвали да се грижите за новородени с недъзи?
Едит усети безсилието си.
— Можехте да ми кажете — каза тя отново, но вече не така настървено.
— И щяхте ли да се откажете от тази работа? Сега отказвате ли се от нея? — докторът я изгледа хладно.
Девъни ги наблюдаваше от другия край на стаята, а неандерталчето, след като бе вече изгълтало млякото и облизало чинийката, вдигна изцапаното си лице и впери в нея широко отворените си очи.
Малкият посочи млякото и изведнъж взе да бълва серия от кратки, често повтарящи се звуци — гърлени викове и сложно цъкане с език.
— Виж ти, той приказва! — удиви се госпожица Фелоус.
— Така е — каза Хоскинс. — Хомо неандерталис не е обособен вид, по-скоро може да се каже, че е подвид на Хомо сапиенс. Защо да не говори? Сигурно иска още мляко.
Жената посегна машинално към шишето, но Хоскинс хвана бързо за китката:
— Чакайте, госпожице Фелоус. Кажете ми преди да продължим дали оставате на тази работа.
— А Вие няма ли да го нахраните, ако не остана? — освободи ръката си тя с досада. — Ще остана с него… за малко.
Едит наля отново мляко.
— Ще ви оставим при момчето, госпожице Фелоус — каза Хоскинс. — Това е единственият вход към Първо отделение на „Стаза“. Намира се под охрана и има сложен заключващ механизъм. Искам добре да го усвоите. Той, разбира се, ще различава отпечатъците от Вашите пръсти, както разпознава и моите. Пространство отгоре също е охранявано — докторът вдигна очи към мястото, където би трябвало да са таваните на кукления дом — и ние ще бъдем известени, ако тук се случи нещо нежелателно.
— Заявявате ми, че ще бъда под наблюдение? — възмути се госпожица Фелоус, защото изведнъж си спомни как самата тя огледа вътрешността на стаите от балкона.
— Не, не — отвърна Хопкинс сериозно, — вашият личен живот ще бъде напълно неприкосновен. Наблюдението се изразява единствено в електронни изследвания, които ще бъдат анализирани от компютър. Тази нощ ще останете при малкия, госпожице Фелоус. И всяка нощ отсега нататък, докато не получите допълнителни указания. През деня ще сте свободна, имате право да определите свой собствен график, удобен за Вас.
— Но защо е всичко това, доктор Хоскинс? — Едит огледа кукления дом озадачена. — Опасно ли е момчето?
— Заради енергията, госпожице Фелоус. Той никога не бива да излиза от тези стаи. Никога. Нито за миг. По никаква причина. Дори и да става дума за живота му. Дори и ако Вашият живот зависи от това, госпожице Фелоус. Ясно ли е?
— Аз разбирам какво е заповед, доктор Хоскинс — жената вирна гордо брадичката си. — А и медицинските сестри са свикнали да поставят задълженията си над чувството за самосъхранение.
— Добре. Винаги можете да се свържете с нас, ако е необходимо.
Двамата мъже напуснаха кукления дом.
Госпожица Фелоус се обърна към момчето. То наблюдаваше нея, гледаше я с широко отворени очи, макар че в чинийката му имаше още мляко.
Едит положи доста усилия, за да му покаже как да поеме чинийката и да я поднесе към устните си. Детето се дърпаше, но вече й позволяваше да го докосва, без да крещи.
Уплашените му очи не се откъсваха от нея нито за секунда. То я дебнеше, дебнеше да улови едно-единствено погрешно движение. В един миг тя осъзна, че се старае да го успокои. Опитваше се бавно, много бавно да го помилва по косата, като му даваше възможност да следи всеки сантиметър от движението на ръката й, да види, че нищо не го заплашва.