На сутринта отвори очи и изведнъж се стресна: момчето я гледаше с широко отворени очи. Едит едва успя да удържи напиращия в гърлото й писък до гъгнив звук. Необходимо й бе доста време, за да се събуди напълно и да си спомни, че вечерта легна при детето.
Бавно, без да откъсва очи от неговите, стъпи на пода с единия, а после и с другия крак. После хвърли бърз и неспокоен поглед нагоре, където би трябвало да е таванът и напрегна мускули, за да се махне оттук по-скоро. Но точно в този миг детето протегна късите си въздебелички пръсти и докосна устните й. Дори заговори нещо.
Тя се отдръпна рязко от допира. На дневна светлина ужасната грозота на детето я шокира още по-силно.
Момчето произнесе отново някакви звуци и показа с ръка как сякаш от отворената му уста нещо излиза.
Госпожица Фелоус се досети какво може да означава жестът му:
— Искаш да пея ли? — гласът й потреперваше.
Малкият не каза нищо, продължаваше да гледа настойчиво устните й. Нямаше как, Едит поде песента от миналата вечер. Гласът й звучеше малко фалшиво от напрежението, но грозното момче се усмихваше. То се поклащаше тромаво, улавяше горе-долу ритъма и издаваше кратки гърлени звуци, които биха могли да минат и за наченки на смях.
Жената си отдъхна: оказа се, че музиката е способна да омае дори едно диво същество. Имаше вероятност да й помогне…
— Почакай малко, докато се приготвя. Връщам се след минута. После ще ти направя закуска.
Бързаше, защото през цялото време съзнаваше, че над главата си няма таван. Момчето остана в леглото и продължи да я гледа, когато тя се показваше. Тогава тя се усмихваше и му махаше с ръка. Накрая то й отвърна по същия начин, а тя остана много доволна от жеста му.
— Искаш ли овесени ядки с мляко? — приготви закуската за миг и кимна на детето да дойде.
Госпожица Фелоус не разбра дали малкият осъзна жеста й или тръгна, поведен от аромата на храната.
Опита се да му покаже как да борави с лъжицата, но детето се дръпна изплашено от нея. „Има още време“ — помисли си жената и реши засега да го накара единствено да вдигне купичката с две ръце. Макар и доста непохватно, то все пак се справи — по-голямата част от храната попадна в стомаха му. А с останалата се изцапа невъобразимо.
Този път му наля мляко в чаша. Малкият взе да скимти, когато не успя да си пъхне лицето през твърде тесния отвор. Жената хвана ръката му и сключи пръстите му около чашата. После го накара да я поднесе към устните си.
Отново стана голяма цапаница, но отново по-голямата част от млякото попадна където трябваше. Пък и госпожица Фелоус бе привикнала на цапаници.
Приучаването към банята, за нейно учудване и облекчение, не се оказа така отчайващо страшно. Малкият разбра какво се иска от него.
— Добро момче, умно момче — заговори му тя и осъзна как неочаквано за самата себе си започна да го гали по главата.
И за огромно удоволствие на госпожица Фелоус, детето се усмихна.
„Когато се усмихва, е напълно поносим — помисли си тя. — Наистина.“
По-късно пристигнаха господата от медиите.
Тя прегърна момчето, а то се вкопчи обезумяло в нея, докато пред отворената врата на кукления дом журналистите подготвяха камерите си за работа. Суматохата изплаши детето, то започна да плаче, но на госпожица Фелоус й позволиха да го отведе в съседната стая едва след десет минути.
Тя се появи отново, пламнала от възмущение, излезе от апартамента (за пръв път от осемнайсет часа насам) и затвори вратата.
— Мисля, че толкова ви стига. Сега ще ми трябва известно време, за да го успокоя. Тръгвайте си.
— Добре, добре — обади се господинът от „Times Herald“. — Но все пак, това наистина ли е неандерталец или тук някой си прави шега?
— Уверявам ви — разнесе се изведнъж гласът на Хоскинс, — че няма никаква шега. Детето е истински Хомо неандерталис.
— Момче ли е или момиче?
— Момче — отвърна припряно госпожица Фелоус.
— Момче-маймуна — уточни журналистът от „News“. — Ето това имаме тук. Момче-маймуна. Какво прави то, сестра?
— Същите неща, каквито прави едно малко момче — сопна се госпожица Фелоус, подразнена от това, че трябва да се защитава — и не е момче-маймуна. Името му е… името му е Тимоти, Тими… и поведението му е съвсем нормално.
Избра случайно името. Просто им каза първото, което й хрумна.
— Тими, момчето-маймуна — повтори господинът от „News“ и, както се оказа по-късно, детето стана известно в цял свят с името „Тими, момчето-маймуна“.
— Докторе, какво смятате да правите с момчето-маймуна? — обърна се господинът от „Globe“ към Хоскинс.
— Целта на моя план бе осъществена, щом доказах, че е възможно да го доведа тук. Но предполагам, че антрополозите ще проявят към него огромен интерес, физиолозите също. В края на краищата имаме на разположение едно същество, чието развитие е стигнало едва до зората на очовечаването. От него ще трябва да научим още много за себе си и за нашите предци.