Патенцата наведоха глави и казаха:
— Кряк!
Ала другите патици из двора ги поглеждаха и приказваха високо:
— Ха, само те липсваха още, сякаш без тях ние сме малко тук! А на туй отгоре и едно такова отвратително патенце — ух, не можем да го търпим!
И в същия миг една патица се спусна към него и го клъвна за шията.
— Не го закачай! — рече майка му. — То никому зло не прави.
— Да, но то е много голямо и никак не прилича на другите — отвърна патицата, която го беше клъвнала, — затова трябва да го поощипем.
— Какви милички деца имате — каза старата патица с парцалчето на крака. — Само онова там е малко грозничко. Добре ще бъде, ако бихте могли да го преработите!
— Туй е невъзможно, ваша милост! — каза майката. — Наистина то не е хубаво, ала има добър характер и плува също тъй добре, както другите — дори, смея да кажа, малко по-добре от тях. Аз мисля, че след време то ще израсте както трябва и ще стане по-малко. — И тя го почеса по гърба и му оглади перцата. — При това — добави тя — то е мъжко и може да мине и без хубост. Аз мисля, че то ще бъде много силно и ще си пробие път в живота.
— Другите дечица са много милички — каза старата патица, — чувствувайте се, моля, като у дома си и ако намерите някъде глава от змиорка, можете да ми я донесете.
И патенцата наистина се чувствуваха като у дома си. Ала върху бедното патенце, което се беше излюпило последно и беше толкова грозно, се сипеха удари и подигравки от всички страни; биеха го и го хапеха не само патиците, но и кокошките… „Много е голямо“ — говореха всички, а един пуяк, който се беше родил с шпори и поради тая причина си въобразяваше, че е цар на всички птици, се наду като кораб с изпънати платна, връхлетя право към патенцето, закурлюка и от злина почервеня като рак. Бедното патенце не знаеше какво да прави и къде да отиде; беше му много мъчно, че е тъй грозно и че целият птичи двор му се присмива.
Тъй измина първият ден, ала следният беше още по-лош за него. Всички гонеха бедното патенце. Дори сестрите му се сърдеха и постоянно го навикваха:
— Дано те котка изяде, проклетнико! А майката казваше:
— Да може да се запилее нанякъде!
Патиците го хапеха, кокошките го биеха, момичето, което носеше храна на патиците, го риташе с крак.
Най-сетне патенцето не можа да издържи и прехвръкна през стобора. Малките птички пръхнаха уплашено из храстите.
„Те бягат само защото аз съм толкова грозно“ — помисли си патенцето и затвори очи, ала все пак побягна напред и стигна до едно голямо блато, гдето живееха диви патици. Там то прекара цялата нощ. Беше уморено и сърцето му щеше да се пръсне от мъка.
На сутринта дивите патици се извиха във въздуха и съгледаха новия си другар.
— Що за птица е това? — попитаха се.
А патенцето се обръщаше на всички страни и поздравяваше, доколкото умееше.
— Ти си много грозно! — казаха дивите патици. — Ала туй не ни влиза в работа, стига само да не ти хрумне да се ожениш за някоя от нашето семейство.
Горкото! То съвсем не мислеше за женитба. То искаше само едно: да му позволят да лежи в тръстиката и да пие блатна вода.
Тъй прекара патенцето цели два дена. Тогава дойдоха два диви гъсока. Те се бяха излюпили наскоро и затова бяха твърде смели.
— Слушай, приятелю! — казаха те. — Ти си толкова грозен, че не можеш да ни пречиш. Искаш ли да хвръкнеш с нас и да станеш прелетна птица? Тук наблизо има друго блато, гдето живеят няколко мили, прекрасни гъски. Те всички са госпожици и умеят да казват „кряк“. Там ти можеш да си намериш щастието, макар и да си толкова грозен.
— Бум! Бум! — разнесе се в същата минута гърмеж и двата диви гъсока паднаха мъртви в тръстиката; водата се обагри от кръвта им. — Бум! Бум! — чу се отново и цяло ято диви гъски изхвръкнаха из тръстиката.
Гърмежите зачестиха. Имаше голям лов. Ловците бяха обградили блатото. Синкав дим пълзеше като облак между тъмните дървета и се губеше далеч зад водата. При блатото дотичаха ловджийски кучета: прас, прас! — тръстиката и храстите се навеждаха на всички страни и бедното патенце едва дишаше от страх. То изви глава, за да я скрие под крилцето си, ала в същия миг пред него изскочи едно грамадно страшно куче; езикът му беше цял изплезен, очите му светеха грозно; то протегна муцуна право към патенцето, озъби острите си зъби и — прас! прас! — побягна назад, без да го докосне.
— Слава богу! — каза патенцето и въздъхна свободно. — Аз съм толкова грозно, че дори и кучето не иска да ме изяде.
То се сгуши и остана така през цялото време, докато сачмите свистяха из тръстиката и из въздуха ехтеше гърмеж след гърмеж.