Снежана Ташева
Групата от Ада
Посвещавам на моите студенти, на колегите от ДПФ на Технически университет — София, на Доцент Литов и групата по елементарни частици към Физическия факултет на Софийския университет и последно, но не и по важност — на Стели. Липсваш ми много.
Една вечер в началото на семестъра, когато бях останала до късно на работа, на вратата ми се потропа. Извиках:
— Влез! — и продължих с проверката на задачи.
— Добър вечер! — стресна ме полиран официален глас: — Вие ли сте госпожица Андреева?
Вдигнах глава от бюрото, точно навреме, за да забележа двамата излъскани костюмари, влизащи в кабинета ми.
— Да, аз съм. С какво мога да ви помогна? — постарах се да звуча възможно най-официално. Тия типове не ми харесваха.
— Колегата ми и аз сме дошли, за да поговорим за групата, на която ще преподавате този петък следобед — каза първият костюмар с изключително мелодичен и равен тон.
— Коя от групите? — попитах и усетих, че се мръщя. Тези групи в петък ми идваха твърде много и се чудех как да ги разкарам.
— Става въпрос за чуждестранните ви студенти.
— А, да. Така и не разбрах на какъв език трябва да им преподавам. Вероятно английски, щом не е указано друго?
Тук „главният“ костюмар се понамръщи. Явно въпросът му беше по вкуса точно колкото да захапе цял лимон.
— Обучавайте ги на който език ви е най-удобно. За тях езиците не са проблем — каза той след кратък размисъл.
Това вече беше странно. Чуждестранни студенти, които се оправят добре с езиците, са дошли да се обучават точно в нашия университет, а не някъде на по-хубаво място в чужбина?! Или парите им бяха малко, или искаха да минат, без да се напъват.
— Нашите студенти са много ученолюбиви, но за съжаление, не са особено дисциплинирани — продължи той, сякаш отгатнал мислите ми. — Целта ни е да бъдат обучени за инженер-химици, в близка до естествената им среда. Искахме да ви предупредим, ако забележите нещо необичайно във външния им вид, да не се паникьосвате.
Ха, намерили на кого да ги приказват тия. И Квазимодо да ми довлекат, пак няма да се впечатля. Като по-млада си мислех, че съм грозна, и все още не съм се отърсила съвсем от това, така че не съм аз човекът, който ще дискриминира някого по външен вид. Само че…
— Не е заразно, нали? — попитах, без да съм се консултирала първо с разсъдъка си, и веднага съжалих за това.
— О, не се притеснявайте. Просто малка мутация. Висок радиационен фон, нали разбирате.
Че не разбирах, нищичко не разбирах, но реших да не си пъхам носа където не трябва. Щом не беше заразно и си пиеха навреме противорадиационните хапчета, мен не ме засягаше. Студенти като студенти, какво толкова?
— Запознайте се сега с отговорника на групата, господин Сатанас, той ще ви изпрати до автобуса ви, а аз ще тръгвам, защото съм много натоварен. Запомнете, вие и само вие ще им водите лабораторните по химия. Разбира се, ако не искате, ще ви сменим. Оставям ви визитната си картичка, ако има някакъв проблем, не се притеснявайте да ми се обадите.
Понечих да споря за това дали имам нужда от изпращане, но „главният“ ме спря с жест, докато оставяше картичката си на бюрото, а другият се приближи към мен и ми подаде дланта си:
— Казвайте ми Станчо.
Той се наведе и ми целуна ръка, както си бях седнала зад бюрото, а първият само го изгледа и каза:
— Станчо, не забравяй за парите.
Поклони ми се и излезе от кабинета.
Все още бях със зяпнала уста и не можех да смеля името „Сатанас“ и производната му, когато се усетих, че вторият костюмар ми говори:
— Приготвили сме ви скромно заплащане, като отплата за това, че ще запазите дискретност спрямо нас. Не че някой ще ви повярва, ако се разприказвате. Все пак не е тайна, че сте била известно време в психиатрията.
— Бях в неврологичното отделение! — изрепчих се аз. Какви са тия луди хора и откъде знаят това за мен?
— Както и да е — студентът-костюмар започна да си рови из джобовете и накрая предложи: — Какво ще кажете да ви дам заплащането в петък? Забравил съм си кесията вкъщи.
— Няма проблеми — отвърнах му. „Кесия“, този сериозно ли? — Искате ли да тръгваме вече?
— На вашите услуги — поклони се той. Натъпках листите в раницата си и се приготвих за излизане. Последното, което взех от масата, беше визитката.
— След вас, госпожице! — той ми отвори вратата и аз се усмихнах притеснено, минавайки пред него. Докато затваряше след себе си, хвърлих поглед на визитката и веднага я прибрах в джоба си.
Оня тип се казвал „В. А. Асмодей“. Моляаа?