— Хайде, кажи ми — усмихнах му се накрая. — Не се притеснявай.
— Ами, всъщност не е толкова сложно. Но на онези отгоре не им харесва така и затова го карат да изглежда като някаква загадка. — Той се понамръщи. — Имаме душа: това е онази частица от вас, която може да мисли и чувства самостоятелно. Биохимията ви подпомага тези процеси и осигурява присъствието ви в материалния свят. Нас тя засега не ни интересува. Душата може да съществува в няколко състояния — въплътена в живо тяло, почиваща, намиращата се в някой от множеството Райове и Адове. Тя е по подразбиране свободна, докато не се сключи някакъв договор за нея. Договорите обикновено траят крайно време и могат да се сключват за какво ли не — богатство, слава, власт, любов. Само че вече е много трудно да се открие посредник, осъществяващ сключването. Иначе досега лудите с кауза щяха да са превзели всички налични позиции.
В това време в кабинета влезе чиновникът, държейки в ръката си керамична чаша, в която се намираше малко газово-плазмено кълбенце, което приличаше на втечнено парче слънце. Значи това беше „огънче“.
— Договорът, който се предлага на вас, е сравнително краткосрочен.
Господин Везувио мълчаливо разлисти една дебела папка и я отвори на средата. После ми я подаде. В нея видях следния ценоразпис:
Повече не гледах, зашеметена от числата. Значи „само“ за деветдесет и девет години бъхтене и преливане на огън от празна кофа в продънена бъчва с пробита лъжица ми предлагаха цялото внимание на колегата Тодор. Не, това определено не ми харесваше. „Не искам да знам повече — помислих си трескаво, — искам да си ходя.“
— Нека дамата да си помисли още известно време — притече ми се на помощ Тамиел. — И ще се върнем по-нататък, за да си довършим обясненията.
— Както решите — с благ гласец каза господин Везувио и се облегна назад в стола си, докато някак си успяваше да отпие от малкото слънце.
— Може ли да полюбопитствам относно питието ви? — попитах учтиво.
— Стандартно огънче. Някаква плазма беше, нали, Тамиеле?
— Стабилна високотемпературна водородна плазма — отговори Тамиел. — Ако искате още информация, трябва да се обърнете към господин Асмодей за разрешение за преглед на класифицирана информация.
Беше ми любопитно колкото за самата плазма, толкова и защо не споделяха откритието си с нас. Но за това щях да питам по-късно, а не докато господин чиновникът ми подслушваше мислите.
Всеки, който е ходил на катедрено събрание, знае колко успиващо може да се отрази то на човек. Особено ако той не участва в дискусиите и не е чак толкова заинтересуван от ремонта на четвъртия етаж или защо колегата Хикс е скъсал всичките си студенти предната сесия.
Така беше и с този съвет, където стоях на последната маса и прекарвах в полусън всичко освен гласуването, опряла дискретно лакти на масата и глава — на дланите си. Предната нощ бях спала само пет часа и просто не можех да се удържа будна, особено ако се заслушах в монотонния глас на началника ми, ръководителя на катедрата ни доцент Борисов.
Тошо седеше две маси пред мен и когато все пак успявах да си отворя очите, виждах единствено косата му. Това обаче не пречеше през главата ми често да минават мисли за него. Насън двойникът му, облечен в лабораторна престилка, дойде при мен с колба в ръка, обяснявайки ми как е синтезирал хубаво бяло вино, и ме канеше да пия от него. Тъкмо когато отпих, главата ми се залюля и се озовах в едно легло с него, а той смъкваше престилката си…
— Колеги, гласувайте — стресна ме гласът на доцент Борисов. — Който е „за“ ремонта на лабораториите, да вдигне ръка.
Опитах се сравнително координирано да протегна ръка нагоре. После сънят пак ме победи. Гласувахме и за други неща — незначителни промени в устава и подобни — и накрая ни пуснаха да си ходим. Отворих очи сънено, събрах си нещата и се насочих към изхода. Потискайки една прозявка, задминах истинския Тошо и с олюляваща се крачка се насочих към вратата.
— Извинете, търся госпожица Андреева — сепна ме тъничък гласец. Още един студент, който го мързи да идва на упражненията ми, помислих си, защото бях сигурна, че изобщо не съм и виждала физиономията му.
— Да, аз съм — отговорих.
— Бихте ли дошла с мен за малко?
Тук трябваше да ми светне червената лампичка, но бях твърде заспала, пък и не мислех, че някой студент може да ми направи кой знае какво в университета. Той ме поведе надолу по стълбите и отначало само го следвах, но по едно време попитах: