— Извинете, накъде точно ме водите?
— Ще видите — каза студентът, без дори да се обърне.
Вече преминавахме покрай стаята на портиера и аз му махнах за поздрав.
Приближихме външната врата. Престъпвайки през прага, се канех пак да попитам къде отиваме. Но вече беше късно — озовахме се на съвсем различно място, сякаш се бяхме телепортирали.
Погледнах рефлекторно назад, но вратата беше изчезнала. Вместо това навсякъде около мен се простираше равнина от изстинала лава, а на мястото на университета се червенееше езеро от огън и течни скали. Никак не се учудих, когато забелязах, че и придружителят ми се е превърнал в дяволче с рогца, копита и опашка, хилещо се пакостливо.
— Значи това е Адът — казах накрая. — Защо ме доведе тук?
— Шефът иска да ви види. Хи-хи-хи — изхили се тънко дяволчето, от което нервите ми се изопнаха. — Вървете напред. Освен ако не искате да се загубите.
Водеше ме по някаква пътека между скалите, която само то виждаше, а аз просто се препъвах подире му. Сърбяха ме и двете ръце да го плесна през врата, но не посмях. Със сигурност после щяха да ми го изкарат през носа. Треперех и се оглеждах постоянно, освен това се чудех дали Станчо ще ми се разсърди, задето съм последвала това същество. Вярно, не ме беше инструктирал да не говоря с непознати студенти, а и да беше, нямаше как да го спазя, но все пак ме глождеше вина.
Освен това спешно ми трябваше гайгер. Така и не разбрах дали радиационният фон наистина е над нормата, или просто господин Асмодей се е чудел какво да измисли. Известно време обмислях възможността да разбера какъв е фонът без брояч. Но растения и животни така и не се появиха, нито пък хора или дяволи, затова накрая се опитах да изхвърля мисълта от ума си. И без това не беше ясно дали ще оцелея след тази история.
След около двайсет минути вървене приближихме портите на голям каменен дворец, където сигурно се спотайваше въпросният началник. Дяволчето ме поведе право към вратата-решетка, където пазеха двама, вероятно почетни, гвардейци. Забавих крачка, за да ги огледам, но дяволчето намери начин да ме пришпори да вървя напред — в един момент открих, че просто не мога да намаля темпото. Успях само да забележа, че са облечени с оранжево-черни униформи и с тъмни средновековни шлемове на главата.
Дяволчето кимна на гвардейците, които не се помръднаха, бутна портата и двамата влязохме в голям двор, където се мяркаха много непознати за мен насаждения, които наум наричах „живи пики“, „шурикенчета“ и „стрелички“, и тук-таме някой дявол, облечен като гвардейците. Полза голяма, няма що. Никога нямаше да разбера дали има повишена радиоактивност.
Поведоха ме към вратите на замъка, после по безкрайните коридори и стълбища. Успявах да поддържам някакво темпо само поради мисловния контрол на дяволчето — иначе отдавна да се бях строполила в несвяст.
На всичкото отгоре ме накараха и да чакам в приемната на „шефа“, а секретарката му ме гледаше отвисоко през цялото време — можеше и да ме мъкнат против волята ми, но тя и само тя имаше право да ми каже кога да вляза.
— Моля, заповядайте вътре — хладно и надменно ме насочи към една врата. Беше красива, но за сметка на това адски надута. Нищо чудно, че Лилит не харесваше прелъстителките.
Станах от коженото столче и се затътрих към вратата. Дяволчето беше изчезнало нанякъде в момента, в който ме доведе тук. Явно знаеше, че не мога да избягам.
Дворецът на незнайното Адско величие.
— Добър ден! — поздрави ентусиазирано дяволът зад бюрото. — Заповядайте, седнете.
Столът, който ми посочи, беше шедьовър на дърводелското изкуство — от естествена кожа и с голяма кожена облегалка. Приличаше на доста по-красивия брат на стола на господин Везувио. Бюрото беше тежко и дъбово, сигурно отпреди Ренесанса, а притежателят му изглеждаше като определение на думата „дявол“. Рогата само придаваха повече привлекателност на физиономията му, която беше като на фотомодел, а опашката и копитата се намираха извън полезрението ми. Имаше тънки мустачки като на Кларк Гейбъл, а и нещо в лицето му определено наподобяваше на него. Пропусна да се представи, но на мен не ми дремеше особено как точно се казва, затова наум му виках Рет4.
— Предполагам, знаете защо сте тук — заговори отново той, понеже аз си мълчах.
— Не, нямам никаква идея — отговорих с лека хладина в гласа, въпреки че този тип ме привличаше неустоимо. Той определено го осъзнаваше и бях почти сигурна, че ще се опита да го използва.
4
Ако уважаемият читател е гледал Кларк Гейбъл в друга роля, може да го нарича по друг начин. — Бел.авт.