— Такава умна жена като вас? Съмнявам се — усмихна ми се дяволът.
„Ето, започва се“, помислих си. А на глас казах:
— Моля, обяснете ми. Опасявам се, че не съм толкова интелигентна, за колкото ме смятате.
Надявах се това да го подразни, но ако отговорът ми не му беше харесал, това не пролича по лицето му. Все пак си имах работа с професионалист. А най-лошото беше, че го харесвах. Мамка му.
— Тази година преподавате на една по-особена група студенти. — Той примигна с големите си черни очи. — Бихме искали да се откажете от тях. В замяна ще ви предложим изпълнението на едно желание напълно безплатно.
Оставаше само да се изясни какво искам. Да съм гадже на Тодор или да имам голям апартамент в центъра на София, вместо онази дупка, в която живеех? Или пък направо да емигрирам на Запад, някъде, където ще мога да правя наука…
Започнах да се усещам, че не просто си правя наум списъци с нещата, които искам, а целенасочено ми ровят в мозъка.
„Спри“, казах си и потокът от разсъждения се закова на едно място. „Искаш ли наистина да се откажеш от студентите?“ — това вече си беше моя мисъл. Трябваше да решавам, и то бързо.
Рет ме изчакваше с вежлив интерес, изписан на лицето. Явно наблюдаваше какво става в мислите ми. Затворих си очите, за да не ме разконцентрира. Не исках ли все пак да се откажа от тях, нашепваше ми едно гласче.
Изолирах го и претеглих двете възможности. Да изоставя Станчо, Лилит, Тамиел и колегите им? Щеше да ми е мъчно за тях. Щеше да ми е гадно, че не съм помогнала, когато имат нужда.
От друга страна, Тодор, апартамент в чужбина… „Не — каза ми вътрешният глас. — Трябва да си ги заслужиш.“ Трябваше да се държа и да не предавам Станчо и другите.
Добре, значи се изяснихме. Сега остава да го приложим на практика.
— Не мога да се откажа — казах на глас, след като погледнах Рет отново. Беше излишно дори да си отварям устата, но пък това за секунда разяри дявола. После той си възвърна самообладанието и се усмихна.
— Но има толкова много неща, които може да си пожелаете. — Стана и заобиколи бюрото. Можех да разгледам отблизо безупречния му костюм, правилните му вежди, белите му зъби.
Рет сложи ръка на рамото ми и, зарязал всякаква вербална комуникация, ми изпращаше образи направо в главата. Красиви мъже, които никога нямаше да имам, места, които вероятно нямаше да посетя, лаборатории, в които нямаше да работя. Или пък ако исках него, той ми внуши, че определено мога да го имам.
„Не“, беше единственото, което можех да му отговоря мислено. Усетих как увеличава мощността на прожектираните образи, в един момент ми призля и малко след това загубих съзнание.
Събудих се часове по-късно в килия два на три метра. Светлината си беше все същата — разсеяна и кървавочервена, идваща от единственото зарешетено прозорче малко под тавана. Лежах по гръб на груб дървен нар, а в другия край на килията имаше дупка в пода без никакви лигавщини около нея. И без отвратителната ѝ миризма беше ясно за какво се използва. Пейзажът завършваше със стената-решетка, чийто огромен катинар се намираше близо до леглото ми.
Надигнах се от нара, главата ми се въртеше. Вонята ми подейства почти веднага и едва не повърнах на пода. Седнах предпазливо обратно и изчаках мисълта ми да се изясни. Бях пленница и нямах никакъв шанс за измъкване, това беше ясно. Но как трябваше да се държа? Дали нямаше да е по-добре да се съглася с исканията им, преди да са обърнали дебелия край? Дали изобщо имаше значение какво ще им кажа?
След петминутен световъртеж реших все пак да се държа и да не се съгласявам. Да правят каквото щат, казах си и полегнах обратно на нара.
Може би два часа по-късно чух стъпки, идващи от другата страна на решетката. Разнесе се и подрънкване на ключове. Без много церемонии някой отвори килията и ми каза да излизам. Подчиних се с нарастващо безпокойство — какво ли щеше да ме прави Рет този път?
Не бях в състояние да си представя и половината неща, които ми приложи. Показа ми най-ужасните образи, които можеше да измисли: трупове, зомбита, смъртта на близки хора; новото русо гадже-манекенка на Тошо; собственото ми кърваво самоубийство; и след това болка в най-чистия ѝ вид — непоносима и ръчкаща като с тънка игла направо в мозъка ми.
Върнаха ме в килията с размътена глава и не много галантно ме проснаха върху нара. Малко след това загубих съзнание.
Дойдох на себе си върху нещо като носилка — двама дяволски войници, този път без средновековните костюми, ме мъкнеха по коридорите на замъка. Над мен се надвеси женска глава и ми се усмихна, като видя, че съм се събудила. След това сложи пръст пред устата си. Едва ли имаше нужда, тъй като нямах сили да извикам. Беше облечена в мръснозелена военна униформа с пола, а черната ѝ коса беше сплетена на плитка. Никога в последните два месеца не се бях радвала повече да видя Лилит.