Отначало замъкът около нас беше тих, но после започнаха да се чуват отделни викове и тропане на крака, а на няколко пъти Лилит май препъна някого. Разбихме в движение стъклото на първия етаж и излетяхме навън по инерция. Приземихме се право върху живите пики. Нададох вик — след ровичкането в мозъка ми бях станала свръхчувствителна към болка.
Към нас веднага се втурнаха поне десет гвардейци. Единият от носачите обаче махна по посока на земята, захвърчаха пръст и камъни, след което се озовахме в тунел, който се затвори след нас. Обаче защо гвардейците не ни последваха? Идея си нямах. Хрумна ми само, че някой не си е свършил добре работата в избора на пазачи.
Двете момчета ми помогнаха в пълзенето по тунела, който ми се видя безкраен. Може би час по-късно излязохме сред скалите и веднага се телепортирахме в друга част на Ада, която изглеждаше по коренно различен начин.
Намирахме се в нещо като почивна станция от социалистическо време и сякаш бяхме съвсем сами. Стълбищата с дебели килими, позастарялата мека мебел, полилеите с висящи от тях цветни стъкълца — това много приличаше на резиденция на някое бивше партийно величие.
— Лилит ще ви покаже стаята — разпореди се Станчо, който беше единият от носачите. Другият ми беше тотално непознат, дори и след като го огледах подробно.
Стаята беше луксозна по начин, познат от минала епоха. Леглото ми беше двойно, с дървени табли, на пода имаше паркет и дебел килим, а лампите бяха покрити с абажури от боядисано в бяло стъкло.
— Ще останете тук няколко дни, докато се съвземете — каза Лилит, докато ми показваше откъде се пали осветлението.
— Ама аз имам часове тази седмица! — запротестирах.
— Не се притеснявайте — усмихна се тя, — времето в Ада тече по-различно, отколкото на Земята. Човек може да се вмъкне тук и да прекара месеци, след което да се върне там в същия момент, в който е напуснал. Обратното също е възможно — да прекара тук секунди, а на Земята да минат векове. Всеки може да се научи да управлява времето си в Ада, но на повечето смъртни, както се досещате, това не е позволено.
Складирах информацията в изтерзания си мозък, за да се върна да я разчепкам по-късно, изритах обувките си в преддверието и се запътих към прозорците, покрити с плътни завеси. Дръпнах една от тях и пред мен се разкри малка тераса с изглед към огненото езеро.
— Уау! — захласнах се като първокласничка. — Много е красиво.
— А, нищо особено — махна с ръка Лилит. — Всеки ден го гледам от новата квартира.
— И все пак е хубаво. Както и тази сграда. Каква е тя?
— Резиденцията на Тодор Живков в Ада — лукаво се ухили тя. — Само че самият той не се задържа в нея, защото е много зает, така че едва ли ще го срещнете. Между другото, има басейн с топла вода на първия етаж. Ако се чувствате добре, мога да ви заведа да поплуваме.
— За плуване никога не съм уморена. Но нямам бански.
— Няма и да ви трябват. Тук всички са свикнали да минават и без тях.
— Добре де. Дано да няма много народ.
Лилит все пак държеше да ми покаже и банята, преди да слезем надолу. Имаше какво да се показва — собствена вана, която можеше да се настрои така, че водата да излиза от вътрешността ѝ и дори да прави балончета. Бяха ми наредили и цял шкаф с огнени сапунчета и шампоанчета, както и пяна за вана „вулкан“ — с ефекта на истинска лава, но надявам се, не и температурата.
Излязохме от стаята — номерът беше 226 (също като радон-2265, а аз още нямах възможност дори да попитам за фона) — и се затичахме по стълбите, хванати за ръка. Тя ме преведе през няколко врати, докато най-накрая стигнем до съблекалнята. Докато свалях дънките и ризата си, наблюдавах как Лилит небрежно пуска униформата си на земята заедно с бялото бельо, което изглеждаше като извадено от устав. Тялото ѝ беше съвършено — нито слабо, нито пълно — и бих се хванала на бас, че всеки мъж на земята, поставен на мое място, веднага щеше да ѝ се нахвърли.
Минахме през съседната стая, която приличаше на гимнастическа зала, и Лилит ми показа някои упражнения за разгрявка. Изпълнихме ги голи, като че ли това беше най-нормалното нещо на Земята (или в Ада), след което изтичахме към басейна.
Помещението беше оформено като кратер на вулкан, пълен с топла вода. Имаше и топли камъни, на които да се излегнеш и да си починеш. Освен нас тук кибичеха още пет-шест души, хора и дяволи, които си плуваха из кратера или се изтягаха голи на камъните. Спрях нерешително, но Лилит ме побутна към водата. Двете скочихме вътре почти едновременно; оказа се съвсем не дълбоко, поне в този край. Като че ли и плътността беше малко над обичайната, защото можех да се задържам отгоре без никакви усилия.
5
Всъщност изотопът е радий-226, а от него се получава радон-222. Боряна е започнала да забравя дозиметрията. — Бел.авт.