За да работя там активно обаче, трябваше да правя справки в дебели книги — установих, че наистина има нови вещества, които няма как да съществуват на Земята по една или друга причина.
Просто някого го бяха изкефили и си ги беше направил. Останалите обаче си бяха същите, само дето трябваше да се ровя сума време за непознатите ми. Например оказа се, че имат стабилен тритий, твърд живак и тем подобни.
— Добре де, защо учите на Земята, когато дори химията ви не е същата? — попитах веднъж Лилит.
— Защото няма къде другаде — отговори тя. — Явно животът тук действа разлагащо на морала и никой не иска да си мръдне пръста да преподава. Шефът едва успява да организира допълнителните курсове, които надграждат тези на Земята.
Е, явно допълненията не бяха чак толкова много, колкото ми се струваха. Но започвах да схващам защо „огънчето“ няма да вирее толкова добре при хората.
Лилит и Станчо често ми правеха компания из града, един път дори Тамиел дойде с мен. Казаха, че били заети, но можеха да разтеглят времето си така, че да ме водят на обяд и вечеря. Слава на Сатаната, Лилит не повтори предложението си да ми сводничи, но аз не можах да го забравя през целия си престой.
Често обаче двете с Лилит обикаляхме всевъзможни заведения (покриващи разнообразни вкусове), за да гледаме дяволски стриптийз — не всеки ден се вижда как дяволи се връткат на пилон — или да се отдаваме на най-различни удоволствия. Пушихме цигари (за мен бяха донесли специално от Земята, защото не понасях местните), марихуана, но аз ударих вето върху твърдата дрога. Достатъчно ми беше, че като химик, познавах и кътните ѝ зъби. Понякога, когато Лилит я домързяваше да излиза (а това се случваше често), си викахме стриптийзьор направо в стаята ми и го гледахме по хавлии. След което го отпращахме с бельо, пълно с монети.
Понякога си мислех, че са ме довели тук само за да видят доколко могат да ме развратят за няколко дни. Но сигурно си въобразявах. Адът си беше такъв, независимо дали аз се мотаех из него или не, така че вероятно просто се опитваха да ме накарат да се чувствам комфортно.
Когато решиха, че вече съм достатъчно здрава психически и мога да си ходя, ми организираха парти край басейна, а специално за мен бяха поканили и един от стриптийзьорите дяволи. Тъй като нямаше какво толкова да сваля от себе си, той цяла вечер плува с мен насам-натам, като ме забавляваше с вицове за Ада.
На следващия ден ме изпратиха пеша до мястото, откъдето се стигаше до Земята, а Тамиел ме придружи до Студентски град. Както бях изумена да установя, беше същият ден и около час по-късно от момента, в който ме бяха отвлекли. Шефът ми се обади по телефона да пита защо така съм изчезнала, а аз го излъгах, че ми е станало лошо. Искаше да говори с мен, затова се разбрахме да се видим на следващия ден в обедната почивка.
С доцент Борисов имахме какво да си приказваме. Неслучайно му се измъквах по тъча вече няколко месеца. Имах да си довършвам аспирантурата, а колегата, който ми беше неформален ръководител, замина за Германия пролетта и не смяташе да се връща.
— Виж какво, моето момиче — започна шефът. — Ти не работиш. Знам, че имаш много часове, но трябва да правиш изследвания.
— Да, доцент Борисов — наведох глава аз.
След почивката бях се отпуснала тотално и чувствах все едно мозъкът ми се е излял на пода.
— Какво стана, ходи ли до Физическия?
— Още не съм.
— Обади им се и отивай. Искам да видя на какво приличат новите образци и да ти помогна, доколкото мога.
Нямах какво да възразя срещу това, затова обещах да се заема. Борисов продължи да ме мъмри още, докато бяхме сами в кабинета, как съм била несериозна и въпреки че имам десет хиляди часа на седмица, не съм напредвала с изследванията.
Един от любимите стриптийзьори на Лилит. Да не помислите, че аз си падам по дяволи. Обикновените мъже са ми напълно достатъчни.
Когато излязохме от кабинета му обаче, се ухили и започна да говори за други неща — новите компютърни симулации, които правеха с колегите, научните изследвания на Тошо и как асистентът му Иван също щял да заминава за Германия скоро.
Не можех да му се сърдя, предвид, че наистина не работех, и скоро настроението ми се пооправи, особено когато се събрахме с групата и отидохме да обядваме.
Генчо, който беше с няколко години по-малък от мен, пак пускаше майтапи за това по какво се различавали жените-химички от жените-физички и жените-биоложки. Мен ако питате, беше изял някоя книжка с вицове с парцалите, но пък беше забавно и се зарадвах, че поне не пусна вица за жените-научни работници.